най-тежко беше вечер по стълбите
да се прибирам сама

за миг помислих, че е само грип
че мога да отрежа като с нож
че мога да превърна
всеки спомен
да преобърна
всяка стъпка
да напъхам
в мъничка кутийка

всичко искам да остане
зад гърба ми
(но не твърде далеч)
може да опира в белите ми плешки
може да подритвам с пета
като стара обувка
може също
меко да ме погали
и с ръце тихо да обгърне

а сега се чудя
защо кутийката ми ръби

- Защо го е направил? - попита тихо.
Адам се помъчи да отговори, но устата му бе скована и суха. Облиза устни и кръвта на ново бликна.
- Не зная. - рече той.
Сайръс се приближи и така свирепо го хвана за ръката, че той се олюля и дръпна ръка.
- Не ме лъжи! Защо го е направил? Скарахте ли се?
- Не.
- Казвай! - Сайръс отново го сграбчи. - Искам да знам всичко. Кажи! Трябва да ми кажеш! Ще те принудя. По дяволите, все го защитаваш. Мислиш, че не знам ли? Какво ме баламосваш? Казвай или, ей богу, ще те оставя на вратата цяла нощ!
Адам скалъпи някакъв отговор:
- Мисли, че не го обичаш.

едно бебе се роди днес.

Само някъде от земята да бликне вода, и там начаса изниквала къща, семейството почвало да расте и да се плоди. Пред праговете посаждали мушкато и рози.

най се ненавиждам
когато така запленена
съм от нечий непукизъм
искам
тихо да облепям кухите му стени
с красиви изрезки
от минало

знаех си, че март ще донесе сняг
той ще отмие окончателно
прахта от мръсните софийски улици
за да се възроди с пролетта
и някой пак
да плаче тихо в ъглите.
после
ще отвори широко прозорци и врати
за да превърне този плач
в смях,
но само за пред другите

твърде много ми липсват
прегръдките

заради което

измислям си смс-и
(пратени ми)
и знам, че са по-малко важни
от колкото мисля си
но
пак съм обзета от страст
по някой с който намерих се
и който искам да направя по-добър
(като скритото ми егоистично желание е
посредством него, по-добра да стана аз)

разбира се, в случай че
по-добра не значи по-силна
защото то тогава
аз се справям много добре
в четенето на смс-и

(и в намирането на хора, също)

неделна загуба

наострям уши и погледи
мисля си
и знам,
че няма да те видя
колкото и да се взирам
кога ли ще умре този навик
аз ли трябва да го погреба?
не може ли просто
някой да взриви
улиците

спомням си
и бях сигурна,
че няма да остане място
но ето софия
сега е само моя
несподелена
твоят силует липсва
видях един висок човек със слънцето
подадох му книга
вместо ръка
книгата беше от теб
колко съм по-щедра мисля си

видях и много други улици
и красиви къщи
с червени врати
тихи котки
и празни дворове
искам да вляза в тях
да проникна във вътрешността
както правехме някога
но ето, че фасадата ми е достатъчна,
а мъжа до мен говори
и забелязва
виж, казва, красивите стълби
виж!
и знае всяко кътче на квартала,
а той е красив и има звезди
и дори не ми липсваш тогава
ето, че се освободих

когато чета старите си стихове
прозират всичките пукнатини
връщам се назад
и виждам колко много навреди
моето проклето натежало
женско мълчание,

но всичко
беше хубаво

поетични дървета

той си пада по
руска литература
има големи сини очи
които не приличат
нито
на небето
нито
на морето

пуловера му е мръсен и зелен
пожълтелите от цигари ръце
пие кафето бързо
тихо се смее
при което
коричките
на раничките
върху напуканите му устни
са раздърпват
и можеш да видиш новата кожа
под тях
можеш да видиш
как ритуално
вдишва дима
можеш да видиш
как държи книга под ръка
как я забравя
и после обяснява
как само това не искал да прави

прегърнах го.
след това си казахме "чао"

Съхранение: на влажно и задушно

Шия ти риза за спомен от праха върху масата,
на която толкова отдавна не сме яли заедно.
Виж там, облечи я някак без много да дишаш,
и недей се обръща рязко, че ще се разсипе –
ще те видя гол, и пак ще се уморим,
и ще трябва на същата маса да си намажем филии,
сякаш нищо не е било – как да кажа – опровергано…

Walkin that walk.
Talk that slick talk.

дори мечтата само стига,
пчели и детелини
ако няма.

Dead from the neck up
I guess I'm stuck stuck stuck
We thought you had it in you
But no no no
Exactly where do you get off
Is enough is enough is enough
I love you but enough is enough, enough
And I'm stuck
There's no real reason

- щастлива съм - каза. той не отвърна и след малко тя каза "а ти?", но той не отделяше поглед от скалата, която сега вече беше празна, птиците се бяха разлетели с викове от нея, със същите бързи отривисти махове.

- сигурно нещо ги е уплашило - каза той.

you're sick and beautiful.

пинг-понг

как сладко със глупостта във мен
си
живея.

вече
три дни
вятър
подухва торбички
сини
увиват клони
през късна зима

пърхат пролетно
тъжни са есенно
зове ги лятото

за моите очи - няма сезони
за моето сърце - няма години
ръцете ми ръцете си
преплитат.
плътното
топло
нещо

отмина

Тя иска да и казвам, че я обичам. Не и казвам. Една от причините за това е усещането, че тя го иска. Това е преимущество с което я държа в ръцете си и на което все още мога да разчитам.

Някога ме принуждаваше да и го казвам. Вижда ми се много глупаво и нелепо едно мъдро човешко същество да трябва да го изрича - особено ако е вярно. Може да има някакъв смисъл в случай, че е лъжа. Сега тя вече не е в състояние да ме принуди да и го кажа и това е моето отмъщение. Вече не ме моли за това. А между двама ни не спира тази непрестанна скрита битка за нещо дребно и неизяснено, което не се появява на повърхността и продължава почти толкова дълго, колкото се познаваме.

"Обичам те."

рисувайки ръце
тихо нахлуват нагли спомени
крещят
като движещ се по листа молив е
празно е.
бяло е.

сърцето ми е една голяма стена
стара
влагата
въздухът
напукват я
напуква я липсата
напукват я тополите
дращят с голите си клони
по голямото наше небе
лющи се стената

чудя се.. оголване ли е?
или почиствам излишния слой
като на една болна пета
кожичките

къде ми е амнезията

- Защо ми говориш така? Защо си такъв?
(Не зная защо.)
- Какъв?
- Знаеш какъв.
- Не зная.
(Зная.)
- Защо никога не можеш да ми кажеш добра дума, без да си я вземеш обратно след това?
- Каква добра дума?
- Винаги трябва ти да си отгоре, нали?
- Не.
- Виждаш ли?

Anyone Else But You

Божури и незабравки

"Това, което се премълчава се превръща в бъркалки и смачкани чашки", изведнъж каза тя. Той си помисли, че никога вече няма да срещне друга жена, която да чете мислите му и с която би искал да остане до края на живота си в това кафене. Сепна се, че е употребил, макар и наум, фраза като "до края на живота си".

- I don't wanna lose you, Leon.
- You're not going to lose me. You've given me a taste for life. I wanna be happy. Sleep in a bed, have roots. And you'll never be alone again, Mathilda. Please, go now, baby, go. Calm down, go now, go.

make some tea, basstard.

- Какво ще правите, когато свърши войната? - попита той. - И говорете граматически правилно!
- Ще се върна в щатите.
- Женен ли сте?
- Не, но мисля да се оженя.
- Значи, сте глупак - каза той. Изглеждаше много ядосан.
- Защо, сеньор маджоре?
- Не ме наричайте <<сеньор маджоре>>.
- Но защо човек не трябва да се жени?
- Не трябва да се жени. Не трябва! - каза гневно той. - Ако на човек е съдено да загуби всичко, той е длъжен да постъпи така, че поне това да не загуби. Длъжен е да постъпи така. Трябва да намери неща, които не може да загуби.

Говореше ядосано, с горчивина и гледаше право пред себе си.
- Но защо е длъжен непременно да го загуби?
- Ще го загуби - каза майорът.

eдна вяра като гилотина, тъй тежка, тъй лека.

- Baby, you're gonna miss that plane.
- I know.

Moby – The Sky Is Broken

длани с вдълбани думи
оплитат езика
стискат гърлото
притискат вътре дробовете
нищо не е истинско
искам те в главата си
за да видиш.

би чул
сълзите ми
сякаш дращи тел
по вътрешността на
артериите

искам и да ти кажа всичко,
но чакам първо теб.

и може би няма да мога да променя света,
но все още виждам падащи
звезди.