11.26.2019

Веднъж Нанси му бе казала: "Едно лято, когато бяхме в Колорадо, видях точно откъде извира Арканзас. Не можеш да повярваш, че е нашата река. Не е същият цвят. Чиста, като вода за пиене. И бърза. Пълна с камъчета. Има и водовъртежи. Татко улови там пъстърва." Боби запомни впечатленията й от извора на реката и след нейната смърт... не можеше да си обясни защо всеки път като погледнеше Арканзас, за миг реката се променяше и той виждаше не мътен поток, който лъкатуши през канзаските равнини, а колорадски порой - ледена кристално чиста река с пъстърви, която бърза надолу по планинските поляни - тъй както я беше описала Нанси. Такава беше и Нанси - като свеж поток: енергична, жизнерадостна.




10.07.2019

Тя седна на стъпалата и постави глава на коленете си. Влезе във вътрешната стая. Струваше й се, че има две места - вътрешна и външна стая. Училището, семейството и нещата, които се случваха всеки ден, бяха във външната стая. Мистър Сингър беше и в двете стаи. Чуждите страни, плановете и музиката бяха във вътрешната стая. Песните, за които си мислеше, бяха също там. И симфонията. Когато беше сама във вътрешната стая, музиката, която бе чула вечерта след събирането, зазвучаваше отново в нея. Тази симфония растеше бавно като едно голямо цвете в ума й. Понякога - или през деня, или когато се събуждаше сутрин - в нея внезапно зазвучаваше някоя нова част от симфонията. Тогава тя отиваше във вътрешната стая и я слушаше много пъти, а после се мъчеше да я присъедини към ония част от симфонията, които си спомняше. Вътрешната стая беше много лично място. Тя можеше да бъде в средата на една къща, пълна с хора, и пак да се чувства заключена сама.

 

9.04.2019

Разбира се, не изработваме слоновете от нулата. По-точно ще е да се каже, че ги реконструираме. Най-напред нарязваме всеки слон на шест отделни части: уши, хобот, глава, корем, крака и опашка. След това съчетаваме частите по различен начин и правим пет слона, следователно всеки нов слон е една пета истински и четири пети имитация. Това не е видимо с просто око, самият слон също не го знае. Много ни бива.

 

8.20.2019

 - Идат времена, Боже, дека Господ почва да ни сее. Пресева ни сос ситното сито. Дели човеците и ги сбира като гроздове на чепки. Светли чепки и тъмни чепки. И тура светлите далеко от тъмните. Брат и сестра дели, мъж и жена дели, майка от син дели и ги сбира да са си наблизо светлите, тея, дека са близките до Бога. И ги пази. Оти иде новото време и ке ги биде само тея, дека са близо до него. И нема веке семейства. Тая измишльотина ойде веке. Кръвта веке не е най-важната. Свърши се черното време, кога кръвта беше по-важна от душата. Е затова си ти тука с меленкийо. Затова ти избра чужди да го гледат. И права беше, чу що ти кажа Дедо Боже. По дух и по Бог ке се сбираме веке, не по кръв.

 

7.20.2019

"Нецелия човек ще го познаеш по очите - ме учеше Демир. - Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая - да се споделяш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената - за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: "Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал." И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого... А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.
 - Е, това, което има, нали пак го е избрал сам? И Дядо Боже, вече му го е дал. Защо не му даде и това, което му липсва?
 - Ето това е голямата тайна. Дядо Боже вече му е дал и това, дето му липсва, но човек рече ли си, че нещо го няма, спира да го вижда.
 - А ти всичко ли виждаш?
 - Почти всичко, защото почти нищо не ми трябва.
 - Това ли е щастието?
 - Не, синко, това е знанието.

 

3.26.2019

 - Мислех, че ще ги тъчеш все по две.
 - Туй е сватбен килим, требе да се втъче и обич.
 - Е, нали са двама тия, дето се женят. Ти ми каза, че тъчеш шарките на единия, и на другия.
 - Тъй е. Ама в сватбите едно и едно прави едно. Ако прави две, е на разлъка. Затуй накрая има една шарка - да ги събира.
 Райна я гледаше като омагьосана. Тази шарка, последната, беше като слънце - червено, лилаво и оранжево се пресукваха и ѝ изпиваха очите.
 - Къде ходи вчера? - попита.
 - Горе, на пасището - рече Стойна.
 - Защо?
 - Да диря багрите.
 - И какво има горе?
 - Нищо. Преди 60 години там срещнах Радой.



3.25.2019

Времето изля и последната светлинка от небето. Когато вдигна очи, Райна видя огромните звезди на Балкана. Сякаш слънцето си беше наметнало стария плащ, прокъсан от векове носене, и през дупките му прозираше слънчевият огън.

 

2.26.2019

 - Тук в Мартиника нямаме комари. Никакви.
 - Забелязах. Не можах да си го обясня.
 - Нито пък ние. Мартиника е единственият карибски остров, където тази напаст я няма и никой не може да обясни защо.
 - Може би нощните пеперуди ги изяждат.
 Тя се смее.
 - Или призраците.

- Не. Мисля, че призраците предпочитат пеперуди.


2.04.2019

Philosopher Julia Kristeva once said: “As to be human it means to embrace political, sexual, religious, familiar identities, yet we are undergoing a time of major identity crises. We need to find a language that transcends the human in order to overcome such crises and awaken a new Renaissance. This language can be dance.” 
 

1.08.2019

когато романът бе издаден за пръв път, един коректор си позволи да промени някои думи и да колоса стила в името на чистотата на езика. Сега авторът на свой ред си позволява да възстанови езиковите неточности и стилистическите варваризми в името на суверенната си и свободна воля.


1.01.2019

 - Но като си представяхте погрешни взаимни връзки, вие все пак открихте нещо...
 - Благодаря ти, Адсон, ти каза нещо много хубаво. Редът, който си представя нашият ум, е като мрежа или стълба, която градим, за да стигнем до нещо. Но след това се налага да хвърлим стълбата, защото откриваме, че ако и да ни е послужила, тя е била безмислена. "Er muoz gelichesame die Leiter abewerfen, so Er an ir ufgestigen ist.." 281!