"Нецелия човек ще го познаеш по очите - ме учеше Демир. - Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая - да се споделяш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената - за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: "Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал." И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого... А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.
- Е, това, което има, нали пак го е избрал сам? И Дядо Боже, вече му го е дал. Защо не му даде и това, което му липсва?
- Ето това е голямата тайна. Дядо Боже вече му е дал и това, дето му липсва, но човек рече ли си, че нещо го няма, спира да го вижда.
- А ти всичко ли виждаш?
- Почти всичко, защото почти нищо не ми трябва.
- Това ли е щастието?
- Не, синко, това е знанието.
Няма коментари:
Публикуване на коментар