So if you love me
Won't you let me know?
If you love me
Won't you let me know.

септември беше по-хладен от колкото очаквах.

Nothing can come close
To this familiar feeling
We say it all without

Ever speaking

The weight of my words
you can't feel it anymore...

всичките ми дрехи ухаят на миналата зима.

I run. I run until my muscles burned
and my veins pumped battery acid.

Then I run some more.

слънце по кожата
игра в пясък
бели чаршафи
бисквити с шоколад
голи праскови
мокрото от банския
мраморни стълби
пътеката на долу
водата под ъгъл
двора с котки
кости от риба
сока от манго
разлят на веранда
на върха на морето
от горе
гордо висят небесата
всяка сутрин шума от вълните
я буди нежно
о, всяка вечер пак тъй
я приспива

само три нощи
и четири дена

и това е
някак достатъчно

защото шума на софия
й липсва
той не я приспива
и я буди тежко
той е възпълен и цветен
ах, неговата поетичност
бие морето
в нейната лична война
на световете

ще се върне тук
може би след няколко години
но ще минат три нощи
и ще иска да си замине
заминаването ще е завръщане
разбира се
в завърнах
има повече от
в заминах

Failure is always the best way to learn,
retracing your steps until you know,
have no fear your wounds will heal.

тъжно ми е, че те загубих
и също че е септември.

Time is so short and I’m sure
There must be something more

надявам се и морето да стане мое.

- Това гаджето ти ли беше?
- Не, аз нямам гадже.
- Изглеждате близки.
- Да, все още сме нещо като приятели и все още правим секс.
- Ха-ха, тогава?
- Не се обичаме.
Високо вдигнати вежди.
- Аз го обичам, той мене не.
Пауза.
- Аз го обичам през цялото време, той само когато сме заедно.

Колко ми се иска да
погледна луната,
да я изпия
и тя да ме изпие,
да видя, че е
моя
моя
моя!

Яна Илинда.
Яна Илинда.
Яна Илинда.

Била кръстена на двете си баби, така го забавляваше тази история навремето, че била кръстена на двете си баби, едната Яна, другата Илинда, и двете били еднакво хищни към единствената си внучка. Затова я кръстили Яна Илинда и баща й веднага установил, че в името имало мистична музика. И двете баби я наричали пред хората с името на другата, за да покажели, че държат много повече на името на другата отколкото на собственото си, а когато оставали насаме с нея я прегръщали и се обръщали към нея така, както самите те се казвали. Това било смайващо за Яна Илинда в началото. Тя не можела да разбере дали се казва Яна или Илинда, затова умолявала на ум, понеже тогава все още не говорела, умолявала на ум всички да се обръщат към нея с Яна Илинда, защото само така се чувствала цялостна и спокойна, но те или не я чували, или говорели помежду си, че истинското й име е много дълго и трудно за произнасяне. По този начин всъщност изказвали неодобрението си към причудливото съчетание, което, изглежда, само баща й харесвал, дори написал соната, вдъхновен от името на дъщеря си, а когато в училище разбрали слабостта й, нарочно почнали да й викат ту така, ту иначе.

била, уютна, тиха, с балкон, който гледал към вътрешния двор на къщата, пред балкона имало вишна, клоните на вишната почти се допирали до прозореца, така че когато вишната разцъфтявала... нали си представяш Теодор, когато тази пролет вишната разцъфтя или когато навън валеше дъжд и имаше буря - как клоните и бурята се блъскаха в стъклата на прозореца, като че ли вишната искаше да влезе при мен, да се скрие, толкова е странно когато живеем в близост до дърво, Теодор, дърветата като че ли толкова много се грижат за нас, а ние не ги забелязваме, Теодор, непременно те съветвам да заживееш в близост до някое дърво някога и да се вглеждаш в него и да го усещаш в сезоните, това непременно ще помогне на писането ти и живеенето ти въобще, Теодор, просто едно дърво до което да живееш

Забавляваха се и се наслаждаваха на предизвестените си реакции, на шегите, на забележките, на очакваните изблици, на внезапното опулване, на взаимните си леки, подли номерца, смехът им избухваше по пустите неделни улици, както избухват слънца, Деян и Бояна, родените заедно от една и съща утроба, разкъсани заради капризите на Нина и Стефан

как само ужасно звучат имената им!, изсмя се Бояна, не като нашите

наистина не може да има нищо общо между Стефан и Нина, знаеш ли? Колкото и дълго да повтаряш имената им, от тях нищо не се появява, никакви звуци

аз мисля, че те никога не са се обичали, продължи Бояна, как може да обичаш един човек, а след това да спреш да го обичаш? Деян, можеш ли да ми отговориш на този въпрос? Ако обичаш един човек, то е завинаги, нали? Ти можеш ли да престанеш да ме обичаш или аз теб?

Бях сигурен, че съм заключил всичките неща на Джеси в двете стаи и че така всъщност те са изчезнали безследно. Сега обаче изскача още едно нещо, което й принадлежи, което е непосилно типично за нея и на всичкото отгоре няма как да бъде отстранено. Една дупка. Усещам толкова силна болка, че отклонявам поглед. Подарявам дупката на момичето от радиото.

Всъщност, сега мисля, Стела е започнала да ме напуска, дълго преди да я изпратя миналата седмица. Бях забелязал тези сенки на отсъствие - първо в погледа й, който тя откъсваше от моя по-рано от обичайното. После отчитах, че дори и в най-интимните ни, все още случващите се мигове на близост, една невидима част от нея остава леко полуизвърната назад, сякаш опитвайки да чуе дали някой я вика. В редките ни напоследък целувки се усещаше онази хлад, която мога да сравня с полъха на вятър привечер след средата на август, когато съм чувал стари варненци да казват, че морето се обръща.

Миналата седмица ме напусна само физическата и проекция. По-голямата част от нея бе отпътувала преди това. А именно тя ми липсва най-много.

От първите дни заедно разбрахме, че можем както да говорим часове, така и да мълчим по толкова време, без да скучаем. Интересите ни бяха абсурдно еднакви - музика, книги, филми. И двамата бяхме увлечени от това да гледаме как пътищата ни постепенно се сближават, сливат се и стават един. Старата магия на любовта бе съвсем нова за мен и за нея. Гимназиалните неизконсумирани влюбвания няма нищо общо с това, което изпитвахме ние - страстно, красиво, интелигентно, неуморно, ярко изживяване. В първите месеци не пропусках възможност да я любя всеки миг, когато няма никого наоколо, където и да сме - на някой от многото купони, в студени и тъмни спални, докато другите танцуват и крещят в хола, в апартамента на техните, в хотел, във влак, в кола, в парк, в морето... Не мога да кажа, че тогава тя е изпитвала каквото и да е удоволствие. Бях толкова напорист и необуздан в глада си за нея. Предполам, че имало някакъв начин да ме усмири. А може би е нямяло. Може би не го е търсела.

Помня кога за първи път тя стигна до край с мен - стегната, вкусна, плътна - като мида през пълнолуние. Помня начина, по който започна да пулсира, после учестеното и дишане, объркания и поглед (какво става!? това ли е?), стоновете, краткия вик, тишината след това.

Беше следобед. От някоя от терасите на съседите навън миришеше на печени чушки.

There is no Briony.

Tempted in our minds
Tormented inside lie
Wounded and afraid
Inside my head
Falling through changes

Your ears are burning
Your ears should be burning

цяла сутрин гледам клипчета от Berlin, Wuhlheide

и се разпадам
като майката на алиса
по стълбите

опитаха се да ми сменят виена с берлин.

[от пет дни се прибирам след дванайсе
и се чувствам отлично]

с хавайски изпечен нос
с хавлийка на нарко бос
ще смесвам

алкохоли

Ben, let the car drive by itself.

И най-накрая променени.
Не искаме сами, не искаме сами.
Не искаме сами,

моля те.

Не искам да забравя
поляните през юни,
земята как се пука
и мириса на бор.

Като цяло далеч не всеки човек в ежедневието си е открит към красотата на духовете около себе си. Запитайте се, колко пъти ЗАБЕЛЯЗВАТЕ едно разлистено дърво - някое, което е на пътя за към бачкането - и колко от тези пъти се спирате да го погледате, позволявайки на духа му да ви завладее, измествайки останалите мисли и усещания. Един вид, радвайки се на красотата на листата, особено ако има и вятър. Като цяло дърветата са високо-хармонични и съответно - доста красиви обекти от заобикалящия ни свят. Всеки път, когато направите това упражнение, разширявайки широко очи като изненадано детенце (много е забавно, винаги се случва спонтанно, когато започна да гледам на света по този начин), хармонията на обектите, които наблюдавате, ще повишава вашата собствена и ако започнете да усещате истинска наслада от случката, по всяка вероятност и вие ще започнете да повишавате хармонията на обектите. Това може да се пробва с цветя. Цветята, които са гледани с любов, т.е. на които им се радвате, докато ги поливате - просто си мислите, колко са красиви и може би ги галите от време на време по листата - тези цветя не умират. Винаги са свежи и винаги са зелени. Или червени. Все тая, въпросът е, че не са кафяви и сбръчкани.

Rogger Dojh

- Слушайте - каза Грейнджър, хвана го под ръка и тръгна с него, разтваряйки храстите, за да може Монтег да мине. - Дядо ми умря още когато бях малък. Той беше скулптор. Той също така беше извънредно благ човек, който се раздаваше на хората; той помогна да се разчистят бордеите в нашия град, правеше ни играчки и през живота си извърши милион неща - ръцете му никога не бездействаха. И когато умря, изведнъж разбрах, че съвсем не плача за него, а за нещата, които той правеше. Плачех, защото осъзнавах, че той никога вече няма да може да ги прави, че никога вече няма да може да издълбае парче дърво, да ни помага да отглеждаме гълъби в задния двор или да свири на цикулка и да ни разправя анекдоти, както само той умееше. Той беше станал част от нас и когато умря, с него умряха и всичките му дела и вече нямаше кой да ги върши по същия начин. Той беше особен. Но беше необходим човек. И досега не съм успял да се примиря със смъртта му. Често си мисля колко много прекрасни дърворезби не се родиха, защото той умря. От колко много анекдоти се лиши светът; колко много гълъби се върнаха по домовете си, без неговите ръце да ги погалят. Той даваше смисъл на живота. Правеше нещо за света. В нощта, в която той си отиде светът обедня с десет милиона добри дела.

Монтег вървеше мълчалив.

- Мили, Мили - прошепна той. - Мили.

- Какво казахте?

- Жена ми, жена ми. Бедната Мили, бедната, бедничката Мили. Не мога да си спомня нищо. Мисля за ръцете й, но не мога да си спомня някога да са правели нещо. Те просто висяха отпуснати или лежаха върху скута й, или пък държаха цигара - и това е всичко.

Монтег се обърна назад.

А ти какво даде на града, Монтег?

Пепел.

Какво си даваха хората един на друг?

Нищо.

Монтег разтърси глава. Гледаше голата стена. А образът на девойката беше там — всъщност много красива, такава, каквато си я спомняше, дори удивително красива. Лицето й бе деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът — а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора.

Пустинята, в която винаги намирах капка вода – толкова, колкото да се завлача до следващата капка.

— Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога седемдесетметровите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само седемметрови? Но колите започнали толкова бързо да прелитат край тях, че нарочно направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.
— Не знаех това. — Монтег рязко се изсмя.
— Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.
В момента не можа да си спомни дали знае това, или не и доста се ядоса.
— А ако погледнете нагоре — тя вдигна глава към небето, — на луната има човек.

Той отдавна не бе поглеждал към луната.

Forget about your house of cards
And I'll do mine