както кучето казва:

можеш да промениш земята,
но не можеш да промениш небето.

искам да виждам
всяка сутрин
изгрев като днешния
всяка сутрин
да ухае на есен
всяка сутрин
да се чува небето -
цялата оранжевина
и всички ръце протягащи
розовите си пръсти
по него.
изгрява на хоризонта
посипан с балкони,
сиви булеварди и антени
виждам го
през мръсното стъкло на тролея -
слънцето
тихо
пее

ако срещна фея и тя ми каже,
че имам право на едно желание,
няма да си пожелая нищо

имам всичко което искам.

котките

гледам.
как се провират само,
ходят безшумно по
разни места.
търкат се у ръбовете
спят във ъглите
ядат от плочките
и винаги са там
където
аз никога не бих могла
искам да съм котка.
за да видя себе си отвън
да усетя ръката на дете
да мина под врата
да се свия в скут.

~
остават
пропасти
незапълними
от падащи камъни
или вливащи се води
остават дупките
остават дънерите
остават цепките.

дори когато си мислиш,
че всичко си е там
то дупките
разкриват
своето
аз
когато ти разкриеш
своето нямане.

това е цялостта -
без дупки сме
наполовина,
защото през пропастта
са минали
хората,
слезли са при теб
и са се качили другаде
и са оставили
дънерите си.

следствие:
цяла цепка съм още с
дупките си.
~

много

е важно никога да не будиш някого в съня му.

пет дена на септември

(ден първи)
събудих се
със разсънването на дъжда
порои той града
изми го от сън.

(ден втори)
плитката стегнато тежи
върху гърба ми,
почивката ми -
тишината
в мен.

(ден трети)
излъгах.
чакам те от сутринта,
където е толкова страшно
там сама в междусъницата.

(ден четвърти)
избутва си място
еуфорията.
слънчеви триъгълници
блестят - навсякъде (в мен)

(ден пети)
вече съм цяла.

laugh now, cry later.
о
б
и
ч
а
м

т
е.
(брат ми)

има там

един розов храст, който постоянно цъфти.

на еми

просто имах нужда
да ти кажа
името
топло ми е при теб
понякога искам да ти кажа
че те обичам
чувствам, че е така
но знам, че е рано
за това
ще замълча и ще се усмихна
оранжево
ще се усмихна
и зелено ще
помисля

за теб
и за себе си
и за
двора ни
(със моркови)

съдрах си кожата
плътта не искам по себе си
всяко стърчащо образование е
разчоплено, е издърпано,
е разкъсано. кървящо
боли, но пръстите не спират
(изобщо)
не спират да пипат там - където
най-много боли.
искам да отвее вятъра
всяка частичка,
която не си е
никак
на
мястото.
искам да съм цяла,
но без всички онези неща,
които
тъй нагло
стърчат от мен
искам. да съм цяла.
но със всички онези неща
които посях
и които отгледах
и които загубих
и които спечелих.

продължавам да
разкъсвам
себе
си.
(отново)

толкова ме е яд
и ти се ядосвам
заради
всичко онова
което оставяш
след себе си
и което оставя следи там (навсякъде)
попивам. след теб. задъхано.
толкова те мразя
заради това, че ме променяш
толкова те мразя
заради това, че аз не те.
изобщо не е честно
това,
че те намирам
съвсем из времето
и ти си там
накъдето обърна глава
и си там
накъдето обърна ухо
и пак си там
накъдето обърна око
и тяло
накъдето обърна
(и сърцето си накъдето обърна,
то пак теб намира),

а съвсем те няма
толкова

това е персифедрон.

Любимецът на Фьони е Персифедрон
Пъргав и стеснителен,
поривист и сдържан -
всичко това едновременно!

пуст

като коридор
на училище през лятото,
като кутийка от кибрит след последната клечка,
пусто е като
в горната половина на пясъчен часовник.
живота - като редици смърти (вътре)
живота - като черна вина
живота - като ледени шушулки,
наместени в горещо гърло,
гълтаме ги на
пресекулки.

искам те дори самотница,
дори проклетница те искам.
искам те дори виновница,
дори губеща те искам
и очите ми се пълнят с теб.
и когато си мисля, че
вече, не, не
никакво
място
няма
за
повече.

виждам теб, живот
и цветовете ти продължават да ме пълнят
с любов.

Има толкова за виждане,
за виждане, за чуване
и толкова за чакане,

за търсене във тъмното

и кротка радост
ще сияе в мен,
по залез тихичко ще пея,
отново ще мечтая в цветове,
разпръснати от дивната ми песен.

няма те

има само бели перести облаци.

тъжно е

вече
трети безкраен месец
остави ме на
мира
поне в мислите ми
имам нужда от следобедна почивка
в която да не си ти
нека е нещо друго този
път

уморяваш ме, нужда,
уморяваш ме и ме дълбаеш
вътре
ставам на кълбо от прежда
въртяща се безумно
както когато
котка си играе с нея
и от студ ми стана топло вече
връщай се за да има какво да попива
мокротата по лицето ми,
сега си я гълтам сама
или само въздуха я попива
или ръцете,
или дланите ми,
но те не могат да
абсорбират

могат само разярено да бършат
безкрайния вътрешен поток, но
дори да не се измокрят ги
сърби от
болка

малки отражения
гледат
тихичко в очите ми
ръчка ме досадно
самотата,
иска непременно да й обърна
внимание
чака да се върна от там с достоверно
обяснение
лекува ме и ме разболява
и кръговрата си сякаш винаги ще
продължава
боцка ми
и ми трепери
и липсата ти се превърна във мед върху филия

без масло и маргарин
само така
със трохите си.

приказки

стига да ме
гледаш
както тогава.
съвсем достатъчно
би било.
просто да е както
през май.
нека
да се пълним с ухания на майски люляци.
и просто да снимаме както
в маргаритки и
улици.

и спим както
в следобеди.
и ядем както в пчела.
да седим както на стълбите
и по гърбовете ни
да пълзят цветя.

тъгата ме взе
и тъй лесно е
да се пусна.
много пъти се събуждах съвсем сама
и много пъти
заспивах
вдишваща дълбоко
свойта самота.

и даже пиша с рима-
малък знак
за
чернота.

ти

аз нямам вече истини

имам
само сили самотата си
да стопя

...

наистина ли не знаеш, че бих направил всичко, за да се усмихнеш?

прочитам
аз.
и
пак
ставам
малък топъл център.

днес

си взех безплатна прегръдка на попа.

и цял ден съм
нещастна, защото разбираш ли
чакам да дойдат онези минути в които
чакам да ми кажеш
онова.

особено няколкото часове
оставащи до
тогава са
безумни и нечовешки
мъчителни.

и когато чакането свърши и аз
те чувам от колонките
и те виждам на монитора
и само чакам да ми кажеш
онези думи
за да знам, че си струва чакането
и че не си чак толкова далеч,
че си по-близо от колкото
все си мисля
и късометражните филми,
които създавам в тъжни следобеди
няма да се превърнат в истина
и тяхната безвъзвратна ужасност
няма да ме навести
и раздирането и писъците там вътре
ще са само измислица
защитна стена в мозъка
защото така работи той
пази сърцето
защото то не може да се

пази само.

то е беззащитно
и толкова самотно,
че мога да умра сега.
сама.
с вятъра.
в косите си.

can you hear see or feel me ?
it’ s all mystery
well i see you in the smallest expression of beauty
and the ties we had will remain beyond the memories
...
hoping to see you again ‘cause i miss you
simply miss you so.

you butterfly.

писъците

на душата ми
не затихват.
безшумни са, но не
спират.
скрити са, но ги
усещам.
търпя ги, но ме
измъчват.

закачиха се за мен
и почнаха да се навързват
за края на сърцето ми
предат своята привързаност
и висят, когато се заслушам в
тях.

цяла нощ

слуша остава и чете стари блогове.
иска да ходи по раковска
и да е жега и да яде дюнер.
и на попа да има един милиард души,
които чакат.
и гълъби.

гълъбите винаги са ми били някак европейски, стар французин седи сам на площада в 5 часа сутринта и храни безброй много гълъби

да.
гълъбите са градски.

"това е орел, царят на птиците.
но не си и мечтай за такова нещо.
няма смисъл.
ти никога няма да бъдеш орел."

oрелът
никога повече
не помислил за гордата птица.
и умрял
мислейки, че е яребица.

- нищо - каза. - ще преместим леглото до стената. но ще имаме оранжеви завеси, нали? ще ги пускаме вечер и прозорецът ни ще гледа на изток, така че сутрин, когато се събуждаме, цялата стая да бъде в оранжево.
- да - отвърна той, - и ще я наричаме оранжевата стая.