Край морето всичко имаше уста - говореха дори кръстовете в гробищния парк. Затова никой не се учуди, когато един от атлантите, които подпираха свода на Театъра, слезе от своето място, за да се оплаче от човека на изкуството, и когато отново се върна, каза на своя побратим:
- Прощавай, че те оставих, сигурно много ти натежа.
- Ами! Изобщо не усетих отсъствието ти... - отвърна каменният побратим.
- Но това значи, че могат и без нас...
- Могат разбира се...
И те отново напрегнаха мишници по тежкия каменен свод, преструвайки се на много заети, защото видяха Гайо да води към тях оредялата група туристи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар