После само чувам по някоя и друга думичка на български, съвестно запомнена от другарите по чашка. Тази сутрин един актьор ме посреща радушно с крясък “Обичам те!”, изпъчвайки се гордо в смисъл на “а ти си мислеше, че няма да го помня”. Преди да се шашна поголовно, ми подава някаква бележка, която съм писал миналата вечер (по-скоро тази сутрин), написана на салфетка с клечка за зъби и соев сос вместо мастило. Бележката гласи 於尾茶夢亭 … или “о-би-ча-му-те”.

via петко славов

После тя ми разказа една история за тях двамата, как тя обича доматената салата нарязана на малки парченца, а той на големи. Така че, когато тя правя салата я реже на едри, за да му хареса, а когато я прави той, е на дребно. 

Така и двамата ядат салатата както я обичат.

Обаче, тъй като човешката способност да формира реакции и да сублимира е ограничена, това нарастващо потискане често пъти се проваля; първоначалните стремежи се съживяват и тъй като не могат да бъдат изявени открито, водят до невротични състояния. Така Фройд допуска, че човек се сблъсква с една неизбежна алтернатива. Колкото по-висше е равнището на културното развитие, толкова по-голям е процесът на потискане и толкова по-чести са неврозите.

Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, 

когато умреш. 

Гологлав под сриващата се жега, притиснат сред тълпата, Господ трие с юмрук сълзите си. После с ръкава на карирана риза. Накрая ги оставя да се стичат по бузите.

Сам ти, Господи, успокой душата на починалата твоя робиня Стела в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка.

Фред мислено вижда малкото телце под капака. Изхвръкналите коленца. Притворените клепачи. Бледите ръце, скръстени на гърдите в последна молитва. Има желание да стисне някого за шията и да не пуска, докато не изкара последния му хрипот; дори това да е Господ.

На няколко метра от него мъжът с карираната риза изпитва същото, но не знае към кого.

Аз обичам когато лъжат! Лъжата е единствената привилегия на човека пред всички организми. Лъжеш ли, до истината ще стигнеш! Затова съм и човек - защото лъжа. До нито една истина не са достигнали, без да излъжат преди това четеринайсет, а може би и сто и четиринайсет пъти, а това е по своему достойно за почит; а ние не умеем и да излъжем със собствения си мозък! Ти лъжи, но лъжи по свой начин - та това е вече по-добре, отколкото да повтаряш все чужди истини; в първия случай ти си човек, а във втория - само птица!

So If I broke your heart last night
It's because I love you most of all

your love is like

a red, red rose,

in that my grandmother

cultivates it

to win contest

against her friends.

asofterworld

Нощта. Всичко се случва нощем оттук нататък. Във вечната нощ на Лабиринта, където живее Минотавъра или в тези хиляда и една нощи в царския дворец на Шахрияр. Нощта е времето на историите. Денят е друг свят който не подозира за нощния.

Двата свята не бива да се смесват.

Бог не дава веднага език на новородените. И това никак не е случайно. Сега то знае тайната на рая, но няма език за нея. Когато му се даде езикът, тайната е вече забравена.

В болезнено състояние сънищата често се отличават с необичайна яснота, яркост и изключително сходство с действителността. Понякога се получава чудовищна картина, но обстановката и целият процес на всички представи са толкова вероятни и с такива тънки, неочаквани, но художествено съответстващи на цялата пълнота на картината подробности, че този, който сънува, наяве не може да ги измисли, ако ще да е творец като Пушкин или Тургенев. Такива сънища, болезнени сънища, винаги се помнят дълго и оказват силно въздействие върху разстроения и вече възбуден организъм на човека.

Прожекция върху небе. (Един от най-монументалните му проекти.) Свръхмощен апарат прожектира върху целия екран на небето. В началото нямаше съвсем ясна представа какво точно ще прожектира, но идеята за това небесно лятно кино го изпълваше с трепет. Не може да стои празна и неизползваема такава огромна площ. Цялото полукълбо да опъне шии нагоре и да гледа в един и същ момент.
Месец по-късно проектът е добил повече конкретност. Да се прожектира върху самите облаци, най-добре при ниска плътна облачност.
И какво ще прожектираш?
Облаци например, като за начало.
Облаци?
Облаци върху облаците. Да видим как ще реагира природата на удвояването, на тавтологията. А най-хубаво ще бъде, ако прожектираме дъжд. Представи си само - кинематографичен дъжд от истински облаци.

"Dear Clementine,

I'm really sorry you're sick. But I'm not sorry you're my girlfriend. It's the worst being alone on Valentine's day. But I'm thinking about you right now. I'm thinking about holding hands with you and jumping on the trampoline together. I love you.

And P.S... I don't care who gave who lice, I'm just glad we both had it together.

Love, Nico."

Представете си идеално очарователно личице, поразяваща бляскава красота от онези, пред които се стъписваш, пронизан от сладостен смут, изтръпнал от възторг и благодарност, че тя съществува, че погледът ни се е спрял на нея, че е минала покрай теб.

— Тя взима храна само от вас, момчета — рече Ту-Ту. Старецът поклати глава, сякаш не вярваше, после усърдно се наведе, събра онова, което мишката беше оставила, и го пъхна в беззъбата си уста. — Що прави тъй?

— Аз пък питам — отвърна Хари, — откъде може да е знаела, че Пърси го няма?

— Не е знаела — казах аз. — Това, че се появи тази вечер, просто е съвпадение.

Само че с времето ставаше все по-трудно да го вярваме — мишлето се появяваше само когато Пърси беше свободен, бе в друга смяна или в друга част на затвора. Ние — Хари, Дийн, Бруталния и аз — смятахме, че трябва да познава гласа или миризмата му. Предпазливо избягвахме да говорим прекалено много за самия мишок — за самия него. Като че ли негласно бяхме решили, че така можем да развалим нещо много особено… и прекрасно по силата на странността и деликатността си. В края на краищата по някакъв начин, който и до днес не разбирам, Уили бе избрал нас.

— Сигурно ми липсва нещо. Нещо много важно, което непременно трябва да притежаваш, за да станеш писател.

Надвисна мъртва тишина. Сумире като че искаше да чуе моето съвсем банално мнение.

След малко заговорих.

— Много, много отдавна в Китай имало градове с високи крепостни стени с огромни, величествени порти. Тези порти не били просто врати, през които хората влизат и излизат, те имали много по-важно значение. Съществувало поверие, че тези порти са обитавани от духа на града. Или поне, че би трябвало да са обитавани от него. По същия начин в средновековна Европа се смятало, че катедралата и централният площад са душата на града. Ето защо дори днес в Китай са запазени множество възхитителни порти. Знаеш ли как са ги строили китайците?

— Нямам представа — отвърна Сумире.

— Изкарвали каруците си и отивали по места, където някога са се водили сражения. Там събирали вече избелелите кости, заровени в пръстта или разпръснати наоколо. В Китай, с неговата богата история, на всяка крачка се натъкваш на такива места, някогашни бойни полета — така че не им се налагало да търсят костите далече. На входа на града издигали огромна порта и вграждали костите в нея. Вярвали, че по този начин отдават почит на загиналите воини и те ще продължат да защитават града. Има и още нещо. Когато портата била готова, китайците водели там няколко кучета, прерязвали им гърлата и напръсквали портата с кръвта им. Само чрез смесването на прясната кръв с изсъхналите кости древните души на загиналите щели да се съживят като с магия. Поне такова било поверието.

Сумире мълчаливо чакаше да продължа.

— Когато пишеш книги, става почти същото. Събираш купища кости и издигаш чудесна постройка, но истински жива, дишаща книга така и не се получава. В известен смисъл историите нямат почти нищо общо с този свят. Истинската история се нуждае от магическо кръщение, за да се съединят отсамното и отвъдното.

— Искаш да кажеш, че трябва да изляза и сама да намеря своето куче?

Кимнах.

— И да пролея прясна кръв?

После открих нещо: ако оставах неподвижен, когато ме връхлиташе мъглата, ако просто не мърдах, не се озовавах пред тая врата. Работата е там, че сам си бях виновен, дето стигах до нея - все се страхувах да не би да се изгубя и започвах да крещя, та да могат да ме намерят. Направо крещях, за да ме намерят: мислех си, че най-лошото е да се изгубиш завинаги, че дори Шоковото е по-добре. Но сега вече не мисля така. Не е чак толкова лошо да се изгубиш.

Приготвям се за благородната война. Спокоен съм, знам тайната. Знам какво предстои и че никой не може да ме спре. Убивам хората, които харесвам. Някои молят за живота си. Не чувствам тъга. Не чувствам нищо. Живеем в мръсен свят. Мръсен, безпомощен свят и се чувствам, сякаш ги спасявам от всичката гадост по улиците. Отвеждам ги на чисто и приятно място.

Има нещо във всичката тази кръв. Давя се в нея.

Индианците са вярвали, че злите духове са в кръвта и веднъж месечно се режели за да се освободят от тях. Има нещо умно в това. Много умно.

Харесва ми.

how deep do you sleep standing speechless in the crowd
what's your first word
come on and shout it out,

loud

We're gonna forget about Mr. Huxley today and we're gonna talk about fear. Fear, after all, is our real enemy. Fear is taking over our world. Fear is being used as a tool of manipulation in our society. It's how politicians peddle policy. It's how Madison Avenue sells us things that we don't need. Think about it. Fear of being attacked. Fear of that there are communists lurking around every corner. Fear of that some little Caribbean country that doesn't believe in our way of life poses a threat to us. Fear that black culture may take over the world. Fear of Elvis Presley's hips. Actually, maybe that one is a real fear. Fear that our bad breath might ruin our friendships. Fear of growing old and being alone. The of that we're useless and that no one cares what we have to say.

Have a good weekend.

sorry for the night demons that still visit me

- supposedly, that's everything.
- yeah?
- i don't know, i just... seems like something's missing, doesn't it? there's got to be more to a human being than that.
- what about the soul?
- the soul.. there's nothing but chemistry here.

There's blood on your legs, I love you
There's blood on your legs, I love you
There's blood on your legs, I love you

Do you like it?
Oh, I think you like it
Maybe you should buy it
You should probably buy it
I swear I sell like West sell

Sell like sex sell

Smell
like
sex
smell

I shot this picture with a Rollei twin lens reflex F4, using ASA 125. I took it to remember a very dear friend. She gave me that tree. Then she took me in, when me and my baby had no place else to go. I'd rather be living again with her in that trailer than in the finest house in Oklahoma. Thank you.

We've got nothing to prove
Your social guides give you swollen eyes
But what I've got can't be bought so you can just..

Call it what you want.

не бих се влюбила в нечие легло
това може да се случи
само из
проклетите
софийски
улици

- You like sharks?
- I like the myths. They have a limited memory. Maybe only a minute or two. Sounds like a pretty good life to me. Of course, the down side is... they can never stop swimming. Even when they're asleep they have to keep moving forward. 'Cause if they stop for even a moment..

they'll die.

– Роза, разкажи ми какво всъщност мислиш за любовта? - попитах я. - Ти разбираш от тия работи.
- Любов! Ах, моят Артур - колчем си помисля за този мошеник, и ми се подкосяват краката. Виж какво, Роби, да ти кажа сериозно: човешкият живот е твърде дълъг за любовта. Просто твърде дълъг. Това ми обясни моят Артур, когато се запиля. И е прав. Любовта е чудесна. Но за единия от двамата тя винаги е твърде дълга. А другият, който е изоставен, остава като вцепенен. Остава като побъркан.
- Ясно - казах, - но без любов човек е просто труп в кратък отпуск.
- Постъпи като мене - отвърна Роза, - направи си едно дете. Тогава ще имаш кого да обичаш и ще си спокоен.
- Не е лошо - казах. - Само това ми липсваше.

Останах в бара. Освен Фред вече нямаше никого. Разглеждах старите цветни фотографски карти, корабите с пожълтели платна и мислех за Пат. С удоволствие бих й телефонирал, но проявявах упоритост да не го сторя. Не исках и да мисля толкова много за нея. Исках да я приема като неочакван дар, щастие, което ме е споходило и пак ще изчезне - нищо друго. Не исках да допускам мисълта, че би могло да бъде нещо повече. Съзнавах, че във всяка любов има желание за вечност и че в това се състои вечната любовна мъка. А не съществуваше нищо трайно. Нищо.
- Дай ми още една чаша, Фред. - казах.