the poets are prophets

"It’s difficult for many people to pick a saddest moment, because they’ve had so many sad moments strung together. Same thing with a happiest moment. You can be very happy buying needles or postage stamps, or you can be miserable at a $3,000 gala. It’s not about a place or a time. It’s about a feeling."

"So what decides the feeling, if not place and time?"

"Who you’re with, I suppose."

I wish I'd never met you, so I could meet you again.

 - Виждал ли си напоследък луната? - попита неочаквано Тенго.

 Приятелят му вероятно бе единственият човек, на когото можеше да зададе внезапен въпрос за луната, без да събуди у него и капка подозрителност.

 Приятелят му се замисли.

 - Абе, да ти кажа честно, май не съм се заглеждал наскоро. Защо? Какво й е на луната?

 - Погледни я, моля ти се, когато имаш възможност. И ми кажи какво ти е мнението.

 - Какво ми е мнението ли? От каква гледна точка?

 - От всякаква. Любопитно ми е какво впечатление ще ти направи луната, като я видиш.

 Кратка пауза.

 - Дано само не се затрудня да опиша чувствата си по отношение на луната.

 - Не очаквам от теб особена изразителност. Интересуват ме по-специално най-видимите й особености.

 - Чакай, чакай... Ти искаш да погледна луната и да опиша най-видимите й според мен особености, така ли?

 - Точно така - отвърна Тенго. - Дори ако нищо особено не ти направи впечатление.

 - Днес е облачно и подозирам, че няма да мога да я видя. Но щом се проясни, ще й хвърля един поглед. Стига да се сетя, де.

 Тенго му благодари и окачи слушалката. Ако се сетел. Какво друго може да очаква човек от някого, завършил математически факултет, освен невероятно кратка памет по отношение на неща, които не го вълнуват?

- You couldn't see, could you? That night, crossing the street. You crossed anyway.

- I’m going home to see my mother.
- Oh, is it her birthday?
- Nope. I just love my mother, and she loves flowers.

Том беше прочел в училище за ледения период и се беше изплашил, че той може да се върне.

- Тате - сподели момчето, - това е единствената ми тревога.

- Той не може да настъпи тук - успокои го Томъс Хъдсън

- Зная. Но не мога да не мисля какво ще правят хората в Минесота, Уисконсин и Мичиган. Дори в Илинойс и Индиана.

- Няма защо да се тревожим - рече Томъс Хъдсън. - Процесът ще бъде страхотно бавен.

- Зная - отговори Том. - Но това е единственото нещо за което действително се тревожа. За връщането на ледения период и за изчезването на пощенските гълъби.

- Разкажи ми за времето когато съм бил малък - намеси се Том, като се преобърна и хвана Дейвид за глезена. - Никога няма да мога да бъда толкова добър в действителния живот, колкото в историите, които се разказват за мене като малък.

Death is not the end.
Death is an ocean on all sides of our lives.
Deep and dark and cold, and anything but empty.


(сбогом)

no more talk about the old days 

it's time for something great

Когато съм пътя, който бавно минава край сънени къщи в ранна, пролетна утрин, тогава ще можеш да намериш в мен отговорите на всички въпроси и да продължиш безцелно по пътя, защото аз не мога да бъда целта.

Б.П.

По онова време пътят край реката ми беше любим. Можех да вървя със същата скорост, както реката. Можех да доловя диханието й. Те беше жива. Това преди всичко беше реката, на която трябваше да благодарим за възникването на града. За това, че стотици хиляди години беше изглаждала хълмовете, беше отнасяла пръстта, беше запълвала морето и беше правила така, че да растат дърветата. Градът още от самото начало принадлежеше на реката и винаги щеше да бъде така.

Since you think I don't love you
I just thought you were cute

that's why I kissed you

- Кажи нещо още по-мило.

- Наистина те харесвам, Мидори. Много

- Колко много?

- Като пролетно мече - рекох.

- Пролетно мече ли? - Мидори пак вдигна поглед. - За какво говориш?

- В пролетен ден ти вървиш през ливада съвсем сама и това сладко малко мече с кадифена козина и блестящи очи идва и тръгва редом с теб. И ти казва: "Здравей, малка госпожице. Искаш ли да се потъркаляш с мен?" Така че ти и мечето прекарвате целия ден в обятията си, търкаляте се по обрасъл с детелина хълм. Нали е приятно?

- Да. Наистина е приятно.

- Ето колко те харесвам.

Цветовете на растенията, които още цъфтяха, бяха червени или жълти, ярки цветни петна над водораслите, в гората имаше няколко огромни бели рози, които разцъфваха и живееха едно денонощие в спиращо дъха великолепие.

love you like a love song baby

here we are.
true
ro
mance

- Your girlfriend is really beautiful.
- Thank you.
- Do you know she's a bird?

- Не разбирам - призна си тя.

- Единственото, което трябва да правиш, е да чакаш - обясних аз. - Да седиш мирна и да чакаш момента. Не се опитвай да променяш нещо насила, просто наблюдавай как се развиват нещата. Постарай се да ги възприемаш непредубедено. Тогава съвсем естествено ще разбереш как да постъпиш. Но всички постоянно са заети. Прекалено талантливи са, затънали са в работа. Прекалено погълнати са от себе си, за да мислят непредубедено.

I feel like a lion
whose keeper left the cage door open.
Scared to be free.

-Why do you always use binoculars?

- It helps me see things closer, even if they're not very far away. I pretend it's my magic power.

- Hmm. That sounds like poetry. Poems don't always have to rhyme, you know. They're just supposed to be creative. 

So, what do you want to be when you grow up?

- И да пътувам - добавих. - Имам голямо желание да мога да пътувам.

Кеке помълча известно време, а после рече:

- Желание. Както виждаш, живял съм доста дълго, тоест работил съм доста дълго, едно и също е. И знаеш ли какво? В целия този цирк единственото, което наистина е важно, е да имаш желание. То идва и си отива. Отначалото го получаваш даром и не разбираш, само го пилееш. После се превръща в нещо, което да съхраняваш.

If you give him a flower, first he looks at every part
then he laughs because he understands that it's beautiful.

- I'm formed and you're not. You have changes to go through. You'll change. And I'll be Winnie The Pooh to your Christopher Robin.
- No literary reference left unturned. How do you figure Pooh?
- Christopher Robin outgrew Pooh. That's how it ended. He had Pooh when he was a child. When he matured, he didn't need him any more.

- That's the saddest thing I ever heard.
- Yeah, but it's true. You don't realise it now, but you'll be doing some changing. And...I can't be a Pooh.

- I think I'll skate away now, Pooh.
- All right, Christopher.

Oh, heart
And then it falls
And then I fall
And then I know

Сега вече знам колко опасна може да е гората. Надявам се да не забравя това. Както бе казал Враната, по света има много неща за които нямам никаква представа. Не знам например наименованията на тукашните дървета, не съм и предполагал, че дърветата могат да бъдат толкова тайнствени. Бях виждал само такива, които виреят в градове - прилежно подкастряни и добре поддържани дървета и храсти. Ала тукашните са съвсем различни. Те притежават физическа сила, те дишат и дъхът им докосва всеки, който мине покрай тях, те измерват с остър поглед натрапника като ловци, следящи дивеч. Дърветата сякаш имат някаква тъмна, праисторическа, магическа власт. Гората е тяхното царство, както океанските дълбини са царството на живеещите там твари. Ако поиска гората може да ме отблъсне или погълне целия. Тя заслужава да се отнасяме към нея с уважение и страхопочитание.

После само чувам по някоя и друга думичка на български, съвестно запомнена от другарите по чашка. Тази сутрин един актьор ме посреща радушно с крясък “Обичам те!”, изпъчвайки се гордо в смисъл на “а ти си мислеше, че няма да го помня”. Преди да се шашна поголовно, ми подава някаква бележка, която съм писал миналата вечер (по-скоро тази сутрин), написана на салфетка с клечка за зъби и соев сос вместо мастило. Бележката гласи 於尾茶夢亭 … или “о-би-ча-му-те”.

via петко славов

После тя ми разказа една история за тях двамата, как тя обича доматената салата нарязана на малки парченца, а той на големи. Така че, когато тя правя салата я реже на едри, за да му хареса, а когато я прави той, е на дребно. 

Така и двамата ядат салатата както я обичат.

Обаче, тъй като човешката способност да формира реакции и да сублимира е ограничена, това нарастващо потискане често пъти се проваля; първоначалните стремежи се съживяват и тъй като не могат да бъдат изявени открито, водят до невротични състояния. Така Фройд допуска, че човек се сблъсква с една неизбежна алтернатива. Колкото по-висше е равнището на културното развитие, толкова по-голям е процесът на потискане и толкова по-чести са неврозите.

Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, 

когато умреш.