Докато съм спал, беше превалявало - склонът, по който се изкачвахме към сградата на имението, беше влажен и хлъзгав. Както вече казах, бях много пиян, и когато почти стигнах горе, се подхлъзнах и паднах в мократа трева. Главата ми се отметна и видях небето, пълно със зведи. Беше толкова красиво, че няколко секунди мълчаливо лежах по гръб, загледан в тях. Чапаев ми подаде ръка и ми помогна да стана. Щом стигнахме до равното, отново погледнах нататък и изведнъж си помислих, че дявол знае кога за последен път съм виждал звездно небе, макар през цялото време то да е било над главата ми - достатъчно бе да я вдигна. Засмях се.
- Какво ти става? - попита Чапаев.
- Нищо - казах и посочих с пръст нагоре. - Красота.
Чапаев погледна и се олюля.
- Красота ли? - попита той замислено - Какво е това красота?
- Е, как? - отговорих. - Как какво? Красотата е абсолютно обективиране на волята на най-високото стъпало на нейната познаваемост.
Чапаев погледа още малко небето, после отмести очи към голямата локва в краката ни и изплю в нея угарката. В отразената върху равната повърхност на водата вселената настана истинска катастрофа - всички звезди потрепераха и за миг се превърнаха в размито сияние.
- Нещото, дето винаги ме е смайвало - каза той - е звездното небе под краката ми и Имануил Кант вътре в нас.

вече ми липсваш, копеле.

- Все пак искам котка - каза тя. - Искам котка. Искам я сега. Ако не мога да имам дълга коса и да ми бъде весело, поне мога да имам котка.

Forget all about that and fall in this ocean with me,
With me.

Heaven. Hell. Limbo. No one realy knows where are we going or what's waiting for us when we get there but the one thing we can say for sure with absolutly certainty is that there are moments that take us in another place moments of heaven on earth and may be for now that's all we need to know.

Да ходиш по света? Да се учиш? Защо? - Стой си дето си се родил и живей, както Бог те е учил. Живей тъй, че когато повдигнеш очите си, да виждаш звездите, а вятърът да лъха лицето ти. Живей, както живеят тревите. И умри като тях. Като една трева, която пониква, цъфва и най-после изсъхва и се стопява в същата тая земя, от която се е родила.
Това е то! Това е всичко...

This could be
Heaven right
Here on earth

This could be Heaven

- What about love?
- Overrated. Biochemically no different than eating large quantities of chocolate.

и когато тръгнем да пътуваме
небето ще е много синьо
багажа много малко
а усмивките големи

когато минем през
онези големи градове
с много дървета
и спазващи правилата шофьори
аз ще бъда щастлива
ще гледам момичетата
техните коси
стройни крака
и странни големи чанти
с нашивки и значки
ще гледам
момчетата
с наболи бради
маркови очила
и скъсани кецове

ще ми се струват по красиви
от всички хора на света

ще гледам влюбено
сградите с орнаментирани
балкони
и дворовете с огради
от ковано желязо
ще слушам чуждата реч
и ще се усмихвам
на звуците й

дори вкуса на чуждата вода
по измития ръб на чашата
ще е различен

и ще крия липсите си, но ти ще видиш
с колко радост ще се прибирам у дома

защото съм влюбена
в моят град с малко дървета
(ухаят силно на пролет)
обичам припряните шофьори
момичетата без усмивки
с тесни дънки и токчета
обичам момчетата
които говорят и докосват
само когато са пияни
влюбена съм
в соц сградите
залепени до барокови балкони
олющени по всички ръбове
влюбена съм в разговорите
подслушани в тролея
и вкуса на водата
от чешмата
в докторската
(скулптурата й е на момченце
с нарисувани розови прашки)

и никакви липси
не могат да променят това

небе
отразено
по стъклата
на колите

ухае на
липи и лято.

понякога
света е странен
и земята не е съвсем кръгла
и оранжевите завеси приличат на завивки
а завивките приличат на гори
горите приличат на слънца
а слънцата - на сутрини

h

You know, the Greeks didn't write obituaries.
They only asked one question
after a man died:

"Did he have passion?"

юни ухае прекрасно.

You know how when you're listening to music playing from another room? And you're singing along because it's a tune that you really love? When a door closes or a train passes so you can't hear the music anymore, but you sing along anyway... then, no matter how much time passes, when you hear the music again you're still in exact same time with it. That's what it's like.

When you walk in the room everything disappears
When you walk in the room it's a terrible mess
When you walk in the room I start to melt
When you walk in the room I follow you round
Like a dog, I'm a dog, I'm a dog, I'm a lapdog
I'm your lapdog,
yeah.

Did you say it? I love you. I don't ever want to live without you. You changed my life. Did you say it?
Make a plan. Set a goal. But every now and again. Look around. Drink it in. 'Cause this is it.

It might all be gone tomorrow.

Before I fall in love,
I'm preparing to leave

I've got a pocket full of pretty green
I'm gonna put it in the fruit machine
I'm gonna put it in the juke box
It's gonna play all the records in the hit parade
This is the pretty green - this is society
You can't do nothing - unless it's in the pocket
Oh no.

И ето настъпва денят, когато от всички страни, отвсякъде край тебе започваш да чуваш как ябълките капят, капят от дърветата една по една. Първо една там, друга оттатък, после са три, сетне четири и подир това девет, и двадесет, докато завалят отвесно като пороен дъжд, като стъпки от конски копита по меката тъмнееща трева, а последната ябълка от дървото си самият ти; и стои там в очакване на вятъра да отхлаби постепенно ръката ти, вкопчила се в небето и бавно, бавно да те смъкне надолу. Много преди да тупнеш в тревата, ти вече ще си забравил и за дървото и за другите ябълки, за лятото и за зелената трева отдолу.

Ще се сринеш в мрака...

Now I know it wasn't you
Who drove me mad
It was that chemical stuff in my head

“Дали ще се научим да прощаваме
на причинилите ни самота?...”
Георги Илиев

Всяка капка от дъжд -
Изоставяне.
Някой тръгва
по мокрите улици
друг да обича.
Някой още дълго стои
сам на ъгъла.
Мокър до кости.
А е пролет.

Б.П.

вече са зелени дърветата
събудих се днес и на вън
пролет
пълзи
по
пръстите

5:16

Стоеше най-отзад и я гледаше. Самотата на празния автоматичен автобус се разпръсна. Светлините изчезнаха. Автобуса забави ход приготвяйки се да спре на последната спирка.
Тя спеше. Беше се свила на последните седалки и спеше. Изглеждаше не повече от петнадесетгодишна. Под затворените й клепачи очите мърдаха. Сънуваше.
„Последна гара – полицията” – оповести говорителя на автобуса.
Той се наведе и раздруса рамото й.
Очите й спряха да се движат. Вдиша дълбоко разтърквайки лицето си с ръка. Отвори очи. Стресна се когато го видя. Надигна се и седна на седалката.
„Кой си ти”- попита.
„Влизаме в последната спирка”- отвърна той.
„О”- смути се тя –„благодаря”.
Тя разтърка лицето си с длани опитвайки да прогони съня. Той клекна до седалката й.
„Какво сънува”- попита.
Първоначално го погледна стреснато, но след секундите мълчание отвърна:
„Планините”
„Планините не съществуват”
„Това не ми пречи да ги сънувам, пък и какво ти влизат в работата сънищата ми. Разкарай се.”
Той се изправи и застана до вратата.
Автобуса спря и той слезе.

I got too much love, running through my veins,
going to waste.

вечна е само еголюбовта

We didn't come here to be satisfied
We didn't come here to be satisfied
We didn't come here to be satisfied
No... that's pretty difficult.

Like you come to the island and had a holiday. Sun didn't burn you red-red, just brown. You sleep and no mosquito eat you. But the truth is, it bound to happen if you stay long enough. So take that nice picture you got in your head home with you, but don't be fooled. We lonely here mostly too. If we lucky, maybe, we got some nice pictures to take with us.

- So the lion fell in love with the lamb.
- What a stupid lamb.
- What a sick, masochistic lion.

So goodnight my dear
Hope you're feeling well
Hope you're feeling very clear
In this song and rhyme
Thoughts of changes that
Keep ourselves intact

- Ти май се притесни от... починалия? - попита той с привидна разсеяност. Съобрази, че ако Николай се е уплашил, не би искал тоива да се разбере.
- А, не... - отвърна той и млъкна смутено. Канеше се да влезе в ролята на нехаен мъжкар, но си спомни, че Логофетов го е виждал в доста окаяно състояние. След случая с убитя пред кооперацията.
- Мъртвото тяло не е нито грозно, нито страшно - продължи докторът спокойно. - Той е просто много, много уморено. Възприемаш ли го така, стават ясни и други работи.
- Какви?
- Например... - Логофетов се замисли. Търсеше по-обикновени думи, за да не затрудни Николай. - Разбираш колко много неща е видял и усетил този човек, за да се умори така. Започваш да се възхищаваш от тази сложна и велика машина, каквато е тялото. Чрез него стават много неща. Едно от друго по-чудни. Да се усетиш щастлив от радостта на другия - да не е обикновена работа?
- Това всъщност не е ли... душата? - плахо попита Николай и се изчерви.
- Но тялото е нейният инструмент. Съвършен при това.
- Като се съвършен, защо умира?
- Като пораснеш, ще разбереш, че може би умирането също е част от съвършенството.
- Защо тогава вие, докторите спавявате хората?
Логофетов се почеса по главата. Беше затруднен да отговори, но в един момент лицето му просветна.
- Защото и ние сме хора. Страдаме когато някой умира. Дори не приемаме логични неща. Това е - човешка ни работа! Не е ли хубаво и едното, и другото?

Че си отиваме и че не сме съгласни да си отидем?