love you like a love song baby

here we are.
true
ro
mance

- Your girlfriend is really beautiful.
- Thank you.
- Do you know she's a bird?

- Не разбирам - призна си тя.

- Единственото, което трябва да правиш, е да чакаш - обясних аз. - Да седиш мирна и да чакаш момента. Не се опитвай да променяш нещо насила, просто наблюдавай как се развиват нещата. Постарай се да ги възприемаш непредубедено. Тогава съвсем естествено ще разбереш как да постъпиш. Но всички постоянно са заети. Прекалено талантливи са, затънали са в работа. Прекалено погълнати са от себе си, за да мислят непредубедено.

I feel like a lion
whose keeper left the cage door open.
Scared to be free.

-Why do you always use binoculars?

- It helps me see things closer, even if they're not very far away. I pretend it's my magic power.

- Hmm. That sounds like poetry. Poems don't always have to rhyme, you know. They're just supposed to be creative. 

So, what do you want to be when you grow up?

- И да пътувам - добавих. - Имам голямо желание да мога да пътувам.

Кеке помълча известно време, а после рече:

- Желание. Както виждаш, живял съм доста дълго, тоест работил съм доста дълго, едно и също е. И знаеш ли какво? В целия този цирк единственото, което наистина е важно, е да имаш желание. То идва и си отива. Отначалото го получаваш даром и не разбираш, само го пилееш. После се превръща в нещо, което да съхраняваш.

If you give him a flower, first he looks at every part
then he laughs because he understands that it's beautiful.

- I'm formed and you're not. You have changes to go through. You'll change. And I'll be Winnie The Pooh to your Christopher Robin.
- No literary reference left unturned. How do you figure Pooh?
- Christopher Robin outgrew Pooh. That's how it ended. He had Pooh when he was a child. When he matured, he didn't need him any more.

- That's the saddest thing I ever heard.
- Yeah, but it's true. You don't realise it now, but you'll be doing some changing. And...I can't be a Pooh.

- I think I'll skate away now, Pooh.
- All right, Christopher.

Oh, heart
And then it falls
And then I fall
And then I know

Сега вече знам колко опасна може да е гората. Надявам се да не забравя това. Както бе казал Враната, по света има много неща за които нямам никаква представа. Не знам например наименованията на тукашните дървета, не съм и предполагал, че дърветата могат да бъдат толкова тайнствени. Бях виждал само такива, които виреят в градове - прилежно подкастряни и добре поддържани дървета и храсти. Ала тукашните са съвсем различни. Те притежават физическа сила, те дишат и дъхът им докосва всеки, който мине покрай тях, те измерват с остър поглед натрапника като ловци, следящи дивеч. Дърветата сякаш имат някаква тъмна, праисторическа, магическа власт. Гората е тяхното царство, както океанските дълбини са царството на живеещите там твари. Ако поиска гората може да ме отблъсне или погълне целия. Тя заслужава да се отнасяме към нея с уважение и страхопочитание.

После само чувам по някоя и друга думичка на български, съвестно запомнена от другарите по чашка. Тази сутрин един актьор ме посреща радушно с крясък “Обичам те!”, изпъчвайки се гордо в смисъл на “а ти си мислеше, че няма да го помня”. Преди да се шашна поголовно, ми подава някаква бележка, която съм писал миналата вечер (по-скоро тази сутрин), написана на салфетка с клечка за зъби и соев сос вместо мастило. Бележката гласи 於尾茶夢亭 … или “о-би-ча-му-те”.

via петко славов

После тя ми разказа една история за тях двамата, как тя обича доматената салата нарязана на малки парченца, а той на големи. Така че, когато тя правя салата я реже на едри, за да му хареса, а когато я прави той, е на дребно. 

Така и двамата ядат салатата както я обичат.

Обаче, тъй като човешката способност да формира реакции и да сублимира е ограничена, това нарастващо потискане често пъти се проваля; първоначалните стремежи се съживяват и тъй като не могат да бъдат изявени открито, водят до невротични състояния. Така Фройд допуска, че човек се сблъсква с една неизбежна алтернатива. Колкото по-висше е равнището на културното развитие, толкова по-голям е процесът на потискане и толкова по-чести са неврозите.

Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, 

когато умреш. 

Гологлав под сриващата се жега, притиснат сред тълпата, Господ трие с юмрук сълзите си. После с ръкава на карирана риза. Накрая ги оставя да се стичат по бузите.

Сам ти, Господи, успокой душата на починалата твоя робиня Стела в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка.

Фред мислено вижда малкото телце под капака. Изхвръкналите коленца. Притворените клепачи. Бледите ръце, скръстени на гърдите в последна молитва. Има желание да стисне някого за шията и да не пуска, докато не изкара последния му хрипот; дори това да е Господ.

На няколко метра от него мъжът с карираната риза изпитва същото, но не знае към кого.

Аз обичам когато лъжат! Лъжата е единствената привилегия на човека пред всички организми. Лъжеш ли, до истината ще стигнеш! Затова съм и човек - защото лъжа. До нито една истина не са достигнали, без да излъжат преди това четеринайсет, а може би и сто и четиринайсет пъти, а това е по своему достойно за почит; а ние не умеем и да излъжем със собствения си мозък! Ти лъжи, но лъжи по свой начин - та това е вече по-добре, отколкото да повтаряш все чужди истини; в първия случай ти си човек, а във втория - само птица!

So If I broke your heart last night
It's because I love you most of all

your love is like

a red, red rose,

in that my grandmother

cultivates it

to win contest

against her friends.

asofterworld

Нощта. Всичко се случва нощем оттук нататък. Във вечната нощ на Лабиринта, където живее Минотавъра или в тези хиляда и една нощи в царския дворец на Шахрияр. Нощта е времето на историите. Денят е друг свят който не подозира за нощния.

Двата свята не бива да се смесват.

Бог не дава веднага език на новородените. И това никак не е случайно. Сега то знае тайната на рая, но няма език за нея. Когато му се даде езикът, тайната е вече забравена.

В болезнено състояние сънищата често се отличават с необичайна яснота, яркост и изключително сходство с действителността. Понякога се получава чудовищна картина, но обстановката и целият процес на всички представи са толкова вероятни и с такива тънки, неочаквани, но художествено съответстващи на цялата пълнота на картината подробности, че този, който сънува, наяве не може да ги измисли, ако ще да е творец като Пушкин или Тургенев. Такива сънища, болезнени сънища, винаги се помнят дълго и оказват силно въздействие върху разстроения и вече възбуден организъм на човека.

Прожекция върху небе. (Един от най-монументалните му проекти.) Свръхмощен апарат прожектира върху целия екран на небето. В началото нямаше съвсем ясна представа какво точно ще прожектира, но идеята за това небесно лятно кино го изпълваше с трепет. Не може да стои празна и неизползваема такава огромна площ. Цялото полукълбо да опъне шии нагоре и да гледа в един и същ момент.
Месец по-късно проектът е добил повече конкретност. Да се прожектира върху самите облаци, най-добре при ниска плътна облачност.
И какво ще прожектираш?
Облаци например, като за начало.
Облаци?
Облаци върху облаците. Да видим как ще реагира природата на удвояването, на тавтологията. А най-хубаво ще бъде, ако прожектираме дъжд. Представи си само - кинематографичен дъжд от истински облаци.

"Dear Clementine,

I'm really sorry you're sick. But I'm not sorry you're my girlfriend. It's the worst being alone on Valentine's day. But I'm thinking about you right now. I'm thinking about holding hands with you and jumping on the trampoline together. I love you.

And P.S... I don't care who gave who lice, I'm just glad we both had it together.

Love, Nico."

Представете си идеално очарователно личице, поразяваща бляскава красота от онези, пред които се стъписваш, пронизан от сладостен смут, изтръпнал от възторг и благодарност, че тя съществува, че погледът ни се е спрял на нея, че е минала покрай теб.

— Тя взима храна само от вас, момчета — рече Ту-Ту. Старецът поклати глава, сякаш не вярваше, после усърдно се наведе, събра онова, което мишката беше оставила, и го пъхна в беззъбата си уста. — Що прави тъй?

— Аз пък питам — отвърна Хари, — откъде може да е знаела, че Пърси го няма?

— Не е знаела — казах аз. — Това, че се появи тази вечер, просто е съвпадение.

Само че с времето ставаше все по-трудно да го вярваме — мишлето се появяваше само когато Пърси беше свободен, бе в друга смяна или в друга част на затвора. Ние — Хари, Дийн, Бруталния и аз — смятахме, че трябва да познава гласа или миризмата му. Предпазливо избягвахме да говорим прекалено много за самия мишок — за самия него. Като че ли негласно бяхме решили, че така можем да развалим нещо много особено… и прекрасно по силата на странността и деликатността си. В края на краищата по някакъв начин, който и до днес не разбирам, Уили бе избрал нас.

— Сигурно ми липсва нещо. Нещо много важно, което непременно трябва да притежаваш, за да станеш писател.

Надвисна мъртва тишина. Сумире като че искаше да чуе моето съвсем банално мнение.

След малко заговорих.

— Много, много отдавна в Китай имало градове с високи крепостни стени с огромни, величествени порти. Тези порти не били просто врати, през които хората влизат и излизат, те имали много по-важно значение. Съществувало поверие, че тези порти са обитавани от духа на града. Или поне, че би трябвало да са обитавани от него. По същия начин в средновековна Европа се смятало, че катедралата и централният площад са душата на града. Ето защо дори днес в Китай са запазени множество възхитителни порти. Знаеш ли как са ги строили китайците?

— Нямам представа — отвърна Сумире.

— Изкарвали каруците си и отивали по места, където някога са се водили сражения. Там събирали вече избелелите кости, заровени в пръстта или разпръснати наоколо. В Китай, с неговата богата история, на всяка крачка се натъкваш на такива места, някогашни бойни полета — така че не им се налагало да търсят костите далече. На входа на града издигали огромна порта и вграждали костите в нея. Вярвали, че по този начин отдават почит на загиналите воини и те ще продължат да защитават града. Има и още нещо. Когато портата била готова, китайците водели там няколко кучета, прерязвали им гърлата и напръсквали портата с кръвта им. Само чрез смесването на прясната кръв с изсъхналите кости древните души на загиналите щели да се съживят като с магия. Поне такова било поверието.

Сумире мълчаливо чакаше да продължа.

— Когато пишеш книги, става почти същото. Събираш купища кости и издигаш чудесна постройка, но истински жива, дишаща книга така и не се получава. В известен смисъл историите нямат почти нищо общо с този свят. Истинската история се нуждае от магическо кръщение, за да се съединят отсамното и отвъдното.

— Искаш да кажеш, че трябва да изляза и сама да намеря своето куче?

Кимнах.

— И да пролея прясна кръв?