приказки

стига да ме
гледаш
както тогава.
съвсем достатъчно
би било.
просто да е както
през май.
нека
да се пълним с ухания на майски люляци.
и просто да снимаме както
в маргаритки и
улици.

и спим както
в следобеди.
и ядем както в пчела.
да седим както на стълбите
и по гърбовете ни
да пълзят цветя.

тъгата ме взе
и тъй лесно е
да се пусна.
много пъти се събуждах съвсем сама
и много пъти
заспивах
вдишваща дълбоко
свойта самота.

и даже пиша с рима-
малък знак
за
чернота.

ти

аз нямам вече истини

имам
само сили самотата си
да стопя

...

наистина ли не знаеш, че бих направил всичко, за да се усмихнеш?

прочитам
аз.
и
пак
ставам
малък топъл център.

днес

си взех безплатна прегръдка на попа.

и цял ден съм
нещастна, защото разбираш ли
чакам да дойдат онези минути в които
чакам да ми кажеш
онова.

особено няколкото часове
оставащи до
тогава са
безумни и нечовешки
мъчителни.

и когато чакането свърши и аз
те чувам от колонките
и те виждам на монитора
и само чакам да ми кажеш
онези думи
за да знам, че си струва чакането
и че не си чак толкова далеч,
че си по-близо от колкото
все си мисля
и късометражните филми,
които създавам в тъжни следобеди
няма да се превърнат в истина
и тяхната безвъзвратна ужасност
няма да ме навести
и раздирането и писъците там вътре
ще са само измислица
защитна стена в мозъка
защото така работи той
пази сърцето
защото то не може да се

пази само.

то е беззащитно
и толкова самотно,
че мога да умра сега.
сама.
с вятъра.
в косите си.

can you hear see or feel me ?
it’ s all mystery
well i see you in the smallest expression of beauty
and the ties we had will remain beyond the memories
...
hoping to see you again ‘cause i miss you
simply miss you so.

you butterfly.

писъците

на душата ми
не затихват.
безшумни са, но не
спират.
скрити са, но ги
усещам.
търпя ги, но ме
измъчват.

закачиха се за мен
и почнаха да се навързват
за края на сърцето ми
предат своята привързаност
и висят, когато се заслушам в
тях.

цяла нощ

слуша остава и чете стари блогове.
иска да ходи по раковска
и да е жега и да яде дюнер.
и на попа да има един милиард души,
които чакат.
и гълъби.

гълъбите винаги са ми били някак европейски, стар французин седи сам на площада в 5 часа сутринта и храни безброй много гълъби

да.
гълъбите са градски.

"това е орел, царят на птиците.
но не си и мечтай за такова нещо.
няма смисъл.
ти никога няма да бъдеш орел."

oрелът
никога повече
не помислил за гордата птица.
и умрял
мислейки, че е яребица.