I am done with you
i'm sailing my own
my own
sweet
way

- You can say anything to me.
- I wanna marry you. I wanna have kids with you. I wanna build this house. I wanna settle down and grow old with you. I wanna die when I'm hundred and ten years old in your arms. I don't want fourty eight uninterrupted hours. I wanna a lifetime.
Did you see what happens? I see things like that and you fight and run in the opposite direction. This okay I understand. I didn't but now I do, I do. Your are just getting started, and I've been doing this for a long time. Deep down you are still intern. And you are not ready.
- I'm not ready right now. But things can stay the way they are and I can get ready. I'll get ready.
- Things can stay the way they are. We can still meet in the elevator or in the calm room. And may be you will be ready. And I wait. I'll wait until you are ready.
- Ok then.
- Yeah but what if, what if while I'm waiting I meet someone new who is ready to give me what I want from you?
- What if you do?
- I don't know.

Защото винаги, където и да се намираш,
алкохолът свършва и се прибираш вкъщи сам.

Винаги.

Сега, когато вече го познавам, съм убеден, че ако Другия ме бе забелязал, преди аз да видя него, той, въпреки прогнилата си душа и изобилието си от негативни качества, би тръгнал веднага смело и усмихнато към мен. Но хората са различни, при това не само един от друг - през по-голяма част от времето сме различни от самите себе си.

So if you meet me,
have some courtesy, have some sympathy, and some taste.
Use all your well-learned politesse,
or I'll lay your soul to waste.


днес определено е пролет

да те целува така,
че да ти се подкосят колената.

в първия ден на декември
цяла софия свети коледно.

- Ела при мен - каза Боби.
Дена останала мълчалива.
- Не искам да се загубим просто така - продължил той. - Не искам да те оставя тук и да си замина, защото следващия път, когато се върнеш, и двамата ще бъдем различни и има някакъв риск, колкото и да е минимален, вече да не се обичаме. Не искам да поемаме този риск. Върни се при мен.
- Какво ще правя там? - попитала тя.
- Какво ще правиш тук? - попитал той. - Какво изобщо има да се прави? Любовта е най-важното нещо. Не можем да бъдем сигурни, че ако го изгубим сега, някога ще ни се случи отново.

все повече ще заприличвам на изядена
ще бъда нечия лъжичка мед ако не
стана нещо друго

[Ел. Ал.]

After the rain comes sun
After the sun comes rain again
After the rain comes sun
After the sun comes rain again

This must be underwater love
The way I feel it slipping all over me
This must be underwater love

The way I feel it.

Sometimes it would stop raining long enough for the stars to come out and then it was nice. It was like just before the sun goes to bed down on the bayou. There was always a million sparkles on the water like that mountain lake. It was so clear, Jenny, it looked like there were two skies one on top of the other. And then in the desert, when the sun comes up,

I couldn't tell where heaven stopped and the earth begin.

Мълчали, но не с онова кораво, многозначително мълчание, което човек стиска като бучка лед в устата си, без да може нито да го изплюе, нито да го преглътне. Мълчали, защото били пълни с очакване и то им пречело да говорят, не намирали нищо по-важно и интересно от това, че пътуват заедно, и като не си представяли връщането, нито даже мислели за него, имали измамното чувство, че е завинаги.

тръгнала напред
слизаща от моста
тих и асфалтен
гледам слънцето
бавно залязва

оранжево е.

и оранжево небето
сивее
а земята сива
оранжевее

блясък и облаци
остават в окото ми
тръгнала напред
а все отвръщам на погледа

ние сме две
(зная, това не е ново)
и двете търсим слънцето
но едната напред върви гордо

другата се извръща
при всеки удобен случай
да види лъчи зад моста
а лъчите изгарят окото
и макар едната да продължава

слънчеви петна от другата
вечно
ще
останат

It is written in the stars above.

Ако можеш винаги да ме обичаш
само във зениците на настоящето

There were no screams. There was no time.
The mountain called Monkey had spoken.
There was only fire.
And then,

nothing.

- When we are married, will you dance with me? I find dancing very agreeable. Why can you not say what is in your head?

- Why can you not stop saying what is in yours? Why must you lead, when I want to lead? If I want to dance I will ask you to dance. If I want to speak I will open my mouth and speak. Everyone is forever plaguing me to speak further. Why? What good is it to tell you you are in my every thought from the time I wake? What good can come from my saying that I sometimes cannot think clearly or do my work properly? What gain can rise of my telling you the only time I feel fear as others do is when I think of you in harm? That is why I am on this porch, Ivy Walker. I fear for your safety before all others. And yes, I will dance with you on our wedding night.

no bad dreams
no paranoia

- Вържи го на връвчица и го води като куче, тоя Джим Кери - предлага Рижо. - И изобщо, оправяй се както си щеш със заека си. Нямам намерение да се грижа за него.
- Добре бе, пич, успокой се - сменям тактиката. - Я се замисли - защо твоето гадже, невзрачната очилата маруля от Каспичан...
- От Сливен.
- ОК, от Сливен. Невзрачната очилата маруля от Сливен те зарязва и тръгва с някакъв негър? Защо? Заради големият му кур? Нещастно стечение на обстоятелствата? Глупости! Нещастната очилата маруля те зарязва, защото е осъзнала, че не може да разчита на теб!
Рижо ме гледа като треснат.
- Моля?
- Всяка жена има нужда от някой пич, който да се грижи за нея. Особено ако е на деветнайсе, и особено ако е от Сливен.
- Какво значение, по дяволите, има откъде е?!
- Съгласен съм - няма. Всички и отвсякъде искат някой да се грижи за тях. Без значение какъв е и откъде е.
Рижо се замисля, малките бръчки на челото му се вдълбават. Рижо е свестен тип. Почти съм сигурен какво става сега в главата му - една бърза невесела ретроспекцийка на отминалите дни. Спомени, чувството за някаква неясна вина, което започва да расте като тумор...
- Не съм виновен - изкрещява Рижо, - аз просто съм си такъв!
- Какъв?
- Такъв - не мога да приема мисълта, че трябва да се грижа за друг човек. Аз съм писател, по дяволите! За мен това е... противоестествено!
- Грешиш, пич, това е най-естественото нещо на света - притискам го. - Би могъл да се научиш.
- Как? - все още не загравя Рижо.
- Всяко по-слабо живо същество има нужда от по-силно живо същество, което да се грижи за него. Джим Кери е ключът към твоето духовно израстване!

I did everything, everything I wanted to
I let them use you for their own ends

To the centre of the city
in the night,
waiting for you
To the centre of the city
in the night,

waiting for you.

Guilt is like a bag of fuckin' bricks.
All ya gotta do is set it down.

И птиците са влюбени до болка.
Гнездата им са пълни със надежди.

and if you find that moment
it lasts forever.

So if you love me
Won't you let me know?
If you love me
Won't you let me know.

септември беше по-хладен от колкото очаквах.

Nothing can come close
To this familiar feeling
We say it all without

Ever speaking

The weight of my words
you can't feel it anymore...

всичките ми дрехи ухаят на миналата зима.

I run. I run until my muscles burned
and my veins pumped battery acid.

Then I run some more.

слънце по кожата
игра в пясък
бели чаршафи
бисквити с шоколад
голи праскови
мокрото от банския
мраморни стълби
пътеката на долу
водата под ъгъл
двора с котки
кости от риба
сока от манго
разлят на веранда
на върха на морето
от горе
гордо висят небесата
всяка сутрин шума от вълните
я буди нежно
о, всяка вечер пак тъй
я приспива

само три нощи
и четири дена

и това е
някак достатъчно

защото шума на софия
й липсва
той не я приспива
и я буди тежко
той е възпълен и цветен
ах, неговата поетичност
бие морето
в нейната лична война
на световете

ще се върне тук
може би след няколко години
но ще минат три нощи
и ще иска да си замине
заминаването ще е завръщане
разбира се
в завърнах
има повече от
в заминах

Failure is always the best way to learn,
retracing your steps until you know,
have no fear your wounds will heal.

тъжно ми е, че те загубих
и също че е септември.

Time is so short and I’m sure
There must be something more

надявам се и морето да стане мое.

- Това гаджето ти ли беше?
- Не, аз нямам гадже.
- Изглеждате близки.
- Да, все още сме нещо като приятели и все още правим секс.
- Ха-ха, тогава?
- Не се обичаме.
Високо вдигнати вежди.
- Аз го обичам, той мене не.
Пауза.
- Аз го обичам през цялото време, той само когато сме заедно.

Колко ми се иска да
погледна луната,
да я изпия
и тя да ме изпие,
да видя, че е
моя
моя
моя!

Яна Илинда.
Яна Илинда.
Яна Илинда.

Била кръстена на двете си баби, така го забавляваше тази история навремето, че била кръстена на двете си баби, едната Яна, другата Илинда, и двете били еднакво хищни към единствената си внучка. Затова я кръстили Яна Илинда и баща й веднага установил, че в името имало мистична музика. И двете баби я наричали пред хората с името на другата, за да покажели, че държат много повече на името на другата отколкото на собственото си, а когато оставали насаме с нея я прегръщали и се обръщали към нея така, както самите те се казвали. Това било смайващо за Яна Илинда в началото. Тя не можела да разбере дали се казва Яна или Илинда, затова умолявала на ум, понеже тогава все още не говорела, умолявала на ум всички да се обръщат към нея с Яна Илинда, защото само така се чувствала цялостна и спокойна, но те или не я чували, или говорели помежду си, че истинското й име е много дълго и трудно за произнасяне. По този начин всъщност изказвали неодобрението си към причудливото съчетание, което, изглежда, само баща й харесвал, дори написал соната, вдъхновен от името на дъщеря си, а когато в училище разбрали слабостта й, нарочно почнали да й викат ту така, ту иначе.

била, уютна, тиха, с балкон, който гледал към вътрешния двор на къщата, пред балкона имало вишна, клоните на вишната почти се допирали до прозореца, така че когато вишната разцъфтявала... нали си представяш Теодор, когато тази пролет вишната разцъфтя или когато навън валеше дъжд и имаше буря - как клоните и бурята се блъскаха в стъклата на прозореца, като че ли вишната искаше да влезе при мен, да се скрие, толкова е странно когато живеем в близост до дърво, Теодор, дърветата като че ли толкова много се грижат за нас, а ние не ги забелязваме, Теодор, непременно те съветвам да заживееш в близост до някое дърво някога и да се вглеждаш в него и да го усещаш в сезоните, това непременно ще помогне на писането ти и живеенето ти въобще, Теодор, просто едно дърво до което да живееш

Забавляваха се и се наслаждаваха на предизвестените си реакции, на шегите, на забележките, на очакваните изблици, на внезапното опулване, на взаимните си леки, подли номерца, смехът им избухваше по пустите неделни улици, както избухват слънца, Деян и Бояна, родените заедно от една и съща утроба, разкъсани заради капризите на Нина и Стефан

как само ужасно звучат имената им!, изсмя се Бояна, не като нашите

наистина не може да има нищо общо между Стефан и Нина, знаеш ли? Колкото и дълго да повтаряш имената им, от тях нищо не се появява, никакви звуци

аз мисля, че те никога не са се обичали, продължи Бояна, как може да обичаш един човек, а след това да спреш да го обичаш? Деян, можеш ли да ми отговориш на този въпрос? Ако обичаш един човек, то е завинаги, нали? Ти можеш ли да престанеш да ме обичаш или аз теб?

Бях сигурен, че съм заключил всичките неща на Джеси в двете стаи и че така всъщност те са изчезнали безследно. Сега обаче изскача още едно нещо, което й принадлежи, което е непосилно типично за нея и на всичкото отгоре няма как да бъде отстранено. Една дупка. Усещам толкова силна болка, че отклонявам поглед. Подарявам дупката на момичето от радиото.

Всъщност, сега мисля, Стела е започнала да ме напуска, дълго преди да я изпратя миналата седмица. Бях забелязал тези сенки на отсъствие - първо в погледа й, който тя откъсваше от моя по-рано от обичайното. После отчитах, че дори и в най-интимните ни, все още случващите се мигове на близост, една невидима част от нея остава леко полуизвърната назад, сякаш опитвайки да чуе дали някой я вика. В редките ни напоследък целувки се усещаше онази хлад, която мога да сравня с полъха на вятър привечер след средата на август, когато съм чувал стари варненци да казват, че морето се обръща.

Миналата седмица ме напусна само физическата и проекция. По-голямата част от нея бе отпътувала преди това. А именно тя ми липсва най-много.

От първите дни заедно разбрахме, че можем както да говорим часове, така и да мълчим по толкова време, без да скучаем. Интересите ни бяха абсурдно еднакви - музика, книги, филми. И двамата бяхме увлечени от това да гледаме как пътищата ни постепенно се сближават, сливат се и стават един. Старата магия на любовта бе съвсем нова за мен и за нея. Гимназиалните неизконсумирани влюбвания няма нищо общо с това, което изпитвахме ние - страстно, красиво, интелигентно, неуморно, ярко изживяване. В първите месеци не пропусках възможност да я любя всеки миг, когато няма никого наоколо, където и да сме - на някой от многото купони, в студени и тъмни спални, докато другите танцуват и крещят в хола, в апартамента на техните, в хотел, във влак, в кола, в парк, в морето... Не мога да кажа, че тогава тя е изпитвала каквото и да е удоволствие. Бях толкова напорист и необуздан в глада си за нея. Предполам, че имало някакъв начин да ме усмири. А може би е нямяло. Може би не го е търсела.

Помня кога за първи път тя стигна до край с мен - стегната, вкусна, плътна - като мида през пълнолуние. Помня начина, по който започна да пулсира, после учестеното и дишане, объркания и поглед (какво става!? това ли е?), стоновете, краткия вик, тишината след това.

Беше следобед. От някоя от терасите на съседите навън миришеше на печени чушки.

There is no Briony.

Tempted in our minds
Tormented inside lie
Wounded and afraid
Inside my head
Falling through changes

Your ears are burning
Your ears should be burning

цяла сутрин гледам клипчета от Berlin, Wuhlheide

и се разпадам
като майката на алиса
по стълбите

опитаха се да ми сменят виена с берлин.

[от пет дни се прибирам след дванайсе
и се чувствам отлично]

с хавайски изпечен нос
с хавлийка на нарко бос
ще смесвам

алкохоли

Ben, let the car drive by itself.

И най-накрая променени.
Не искаме сами, не искаме сами.
Не искаме сами,

моля те.

Не искам да забравя
поляните през юни,
земята как се пука
и мириса на бор.

Като цяло далеч не всеки човек в ежедневието си е открит към красотата на духовете около себе си. Запитайте се, колко пъти ЗАБЕЛЯЗВАТЕ едно разлистено дърво - някое, което е на пътя за към бачкането - и колко от тези пъти се спирате да го погледате, позволявайки на духа му да ви завладее, измествайки останалите мисли и усещания. Един вид, радвайки се на красотата на листата, особено ако има и вятър. Като цяло дърветата са високо-хармонични и съответно - доста красиви обекти от заобикалящия ни свят. Всеки път, когато направите това упражнение, разширявайки широко очи като изненадано детенце (много е забавно, винаги се случва спонтанно, когато започна да гледам на света по този начин), хармонията на обектите, които наблюдавате, ще повишава вашата собствена и ако започнете да усещате истинска наслада от случката, по всяка вероятност и вие ще започнете да повишавате хармонията на обектите. Това може да се пробва с цветя. Цветята, които са гледани с любов, т.е. на които им се радвате, докато ги поливате - просто си мислите, колко са красиви и може би ги галите от време на време по листата - тези цветя не умират. Винаги са свежи и винаги са зелени. Или червени. Все тая, въпросът е, че не са кафяви и сбръчкани.

Rogger Dojh

- Слушайте - каза Грейнджър, хвана го под ръка и тръгна с него, разтваряйки храстите, за да може Монтег да мине. - Дядо ми умря още когато бях малък. Той беше скулптор. Той също така беше извънредно благ човек, който се раздаваше на хората; той помогна да се разчистят бордеите в нашия град, правеше ни играчки и през живота си извърши милион неща - ръцете му никога не бездействаха. И когато умря, изведнъж разбрах, че съвсем не плача за него, а за нещата, които той правеше. Плачех, защото осъзнавах, че той никога вече няма да може да ги прави, че никога вече няма да може да издълбае парче дърво, да ни помага да отглеждаме гълъби в задния двор или да свири на цикулка и да ни разправя анекдоти, както само той умееше. Той беше станал част от нас и когато умря, с него умряха и всичките му дела и вече нямаше кой да ги върши по същия начин. Той беше особен. Но беше необходим човек. И досега не съм успял да се примиря със смъртта му. Често си мисля колко много прекрасни дърворезби не се родиха, защото той умря. От колко много анекдоти се лиши светът; колко много гълъби се върнаха по домовете си, без неговите ръце да ги погалят. Той даваше смисъл на живота. Правеше нещо за света. В нощта, в която той си отиде светът обедня с десет милиона добри дела.

Монтег вървеше мълчалив.

- Мили, Мили - прошепна той. - Мили.

- Какво казахте?

- Жена ми, жена ми. Бедната Мили, бедната, бедничката Мили. Не мога да си спомня нищо. Мисля за ръцете й, но не мога да си спомня някога да са правели нещо. Те просто висяха отпуснати или лежаха върху скута й, или пък държаха цигара - и това е всичко.

Монтег се обърна назад.

А ти какво даде на града, Монтег?

Пепел.

Какво си даваха хората един на друг?

Нищо.

Монтег разтърси глава. Гледаше голата стена. А образът на девойката беше там — всъщност много красива, такава, каквато си я спомняше, дори удивително красива. Лицето й бе деликатно като циферблата на малък часовник, който едва виждаш в тъмната стая, когато се събудиш посред нощ, за да провериш колко е часът — а часовникът, бял, мълчалив и блестящ, ти сочи в тъмнината и часа, и минутата, и секундата, уверено ти казва, че нощта ще става още по-тъмна, но неизменно ще доведе до нова зора.

Пустинята, в която винаги намирах капка вода – толкова, колкото да се завлача до следващата капка.

— Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога седемдесетметровите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само седемметрови? Но колите започнали толкова бързо да прелитат край тях, че нарочно направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.
— Не знаех това. — Монтег рязко се изсмя.
— Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.
В момента не можа да си спомни дали знае това, или не и доста се ядоса.
— А ако погледнете нагоре — тя вдигна глава към небето, — на луната има човек.

Той отдавна не бе поглеждал към луната.

Forget about your house of cards
And I'll do mine

в копривщица

харесвам:

• гроба на дебелянов
• табелите
• звука на вода
• мъгливите борове всяка сутрин
• милото момиче от магазина за тостове

не харесвам:

• текилата
  
• шофьорите
• лошата храна

Ник отново се вмъкна под одеялото. Обърна се настрани и затвори очи. Спеше му се. Почуства, че заспива. Сгуши се под одеялото и заспа.

Много години по-късно, пред взода за разтрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.

не искам да сме само силуети.

в самотните озъбени минути,
когато гордостта не струва грош..

Relationship have nothing to do with good judgment. Doesn't matter how smart you are.

Can still get hurt.

Лека нощ. Спокоен съм за света.

Защото все не ми достига нещо,
което да ми каже "Стига!"
Страхувам се да изрека "Обичам те!",
защото друго няма и това е всичко

[една книга
на един рафт
от едни топли ръце,
остави следа студена
във мен]

Изгревът необятен.
Плътта е необятна.
Тихо вали виолетов джаз.
Ухае на трева.
Ухае на зeмя.
Ухае на млади листа.
Ухае на цветове и на слънца.
Пак е май.

трябва да се преселя на друга планета,
за да те няма.

не е никак практично

Just your heart, in exchange for mine.

maybe flying high in the clouds
perhaps you're happy without me
so many seeds have been sown in the field
and who could sprout up so blessedly
if I had died
I would have never felt sad at all
you will not hear me say I'm sorry
where is the light
wonder if it's weeping somewhere

по улиците които някога с теб целувахме
с поскърцващи обувки и сърца

Най-сетне, в една хубава, топла вечер, всичко беше готово. Беше безвъзвратно готово и сърцето на хемула за миг се сви от тъгата на свършената работа.

свежестта на студен пролетен дъжд
е като свят не оттук, а така бързо ме открива
и като говориш с някой близък,
думите са като тухли
могат да станат на дом
ако ги поставяш , а не ги хвърляш..

[stnmr]

най-тежко беше вечер по стълбите
да се прибирам сама

за миг помислих, че е само грип
че мога да отрежа като с нож
че мога да превърна
всеки спомен
да преобърна
всяка стъпка
да напъхам
в мъничка кутийка

всичко искам да остане
зад гърба ми
(но не твърде далеч)
може да опира в белите ми плешки
може да подритвам с пета
като стара обувка
може също
меко да ме погали
и с ръце тихо да обгърне

а сега се чудя
защо кутийката ми ръби

- Защо го е направил? - попита тихо.
Адам се помъчи да отговори, но устата му бе скована и суха. Облиза устни и кръвта на ново бликна.
- Не зная. - рече той.
Сайръс се приближи и така свирепо го хвана за ръката, че той се олюля и дръпна ръка.
- Не ме лъжи! Защо го е направил? Скарахте ли се?
- Не.
- Казвай! - Сайръс отново го сграбчи. - Искам да знам всичко. Кажи! Трябва да ми кажеш! Ще те принудя. По дяволите, все го защитаваш. Мислиш, че не знам ли? Какво ме баламосваш? Казвай или, ей богу, ще те оставя на вратата цяла нощ!
Адам скалъпи някакъв отговор:
- Мисли, че не го обичаш.

едно бебе се роди днес.

Само някъде от земята да бликне вода, и там начаса изниквала къща, семейството почвало да расте и да се плоди. Пред праговете посаждали мушкато и рози.

най се ненавиждам
когато така запленена
съм от нечий непукизъм
искам
тихо да облепям кухите му стени
с красиви изрезки
от минало

знаех си, че март ще донесе сняг
той ще отмие окончателно
прахта от мръсните софийски улици
за да се възроди с пролетта
и някой пак
да плаче тихо в ъглите.
после
ще отвори широко прозорци и врати
за да превърне този плач
в смях,
но само за пред другите

твърде много ми липсват
прегръдките

заради което

измислям си смс-и
(пратени ми)
и знам, че са по-малко важни
от колкото мисля си
но
пак съм обзета от страст
по някой с който намерих се
и който искам да направя по-добър
(като скритото ми егоистично желание е
посредством него, по-добра да стана аз)

разбира се, в случай че
по-добра не значи по-силна
защото то тогава
аз се справям много добре
в четенето на смс-и

(и в намирането на хора, също)

неделна загуба

наострям уши и погледи
мисля си
и знам,
че няма да те видя
колкото и да се взирам
кога ли ще умре този навик
аз ли трябва да го погреба?
не може ли просто
някой да взриви
улиците

спомням си
и бях сигурна,
че няма да остане място
но ето софия
сега е само моя
несподелена
твоят силует липсва
видях един висок човек със слънцето
подадох му книга
вместо ръка
книгата беше от теб
колко съм по-щедра мисля си

видях и много други улици
и красиви къщи
с червени врати
тихи котки
и празни дворове
искам да вляза в тях
да проникна във вътрешността
както правехме някога
но ето, че фасадата ми е достатъчна,
а мъжа до мен говори
и забелязва
виж, казва, красивите стълби
виж!
и знае всяко кътче на квартала,
а той е красив и има звезди
и дори не ми липсваш тогава
ето, че се освободих

когато чета старите си стихове
прозират всичките пукнатини
връщам се назад
и виждам колко много навреди
моето проклето натежало
женско мълчание,

но всичко
беше хубаво

поетични дървета

той си пада по
руска литература
има големи сини очи
които не приличат
нито
на небето
нито
на морето

пуловера му е мръсен и зелен
пожълтелите от цигари ръце
пие кафето бързо
тихо се смее
при което
коричките
на раничките
върху напуканите му устни
са раздърпват
и можеш да видиш новата кожа
под тях
можеш да видиш
как ритуално
вдишва дима
можеш да видиш
как държи книга под ръка
как я забравя
и после обяснява
как само това не искал да прави

прегърнах го.
след това си казахме "чао"

Съхранение: на влажно и задушно

Шия ти риза за спомен от праха върху масата,
на която толкова отдавна не сме яли заедно.
Виж там, облечи я някак без много да дишаш,
и недей се обръща рязко, че ще се разсипе –
ще те видя гол, и пак ще се уморим,
и ще трябва на същата маса да си намажем филии,
сякаш нищо не е било – как да кажа – опровергано…

Walkin that walk.
Talk that slick talk.

дори мечтата само стига,
пчели и детелини
ако няма.

Dead from the neck up
I guess I'm stuck stuck stuck
We thought you had it in you
But no no no
Exactly where do you get off
Is enough is enough is enough
I love you but enough is enough, enough
And I'm stuck
There's no real reason

- щастлива съм - каза. той не отвърна и след малко тя каза "а ти?", но той не отделяше поглед от скалата, която сега вече беше празна, птиците се бяха разлетели с викове от нея, със същите бързи отривисти махове.

- сигурно нещо ги е уплашило - каза той.

you're sick and beautiful.

пинг-понг

как сладко със глупостта във мен
си
живея.

вече
три дни
вятър
подухва торбички
сини
увиват клони
през късна зима

пърхат пролетно
тъжни са есенно
зове ги лятото

за моите очи - няма сезони
за моето сърце - няма години
ръцете ми ръцете си
преплитат.
плътното
топло
нещо

отмина

Тя иска да и казвам, че я обичам. Не и казвам. Една от причините за това е усещането, че тя го иска. Това е преимущество с което я държа в ръцете си и на което все още мога да разчитам.

Някога ме принуждаваше да и го казвам. Вижда ми се много глупаво и нелепо едно мъдро човешко същество да трябва да го изрича - особено ако е вярно. Може да има някакъв смисъл в случай, че е лъжа. Сега тя вече не е в състояние да ме принуди да и го кажа и това е моето отмъщение. Вече не ме моли за това. А между двама ни не спира тази непрестанна скрита битка за нещо дребно и неизяснено, което не се появява на повърхността и продължава почти толкова дълго, колкото се познаваме.

"Обичам те."

рисувайки ръце
тихо нахлуват нагли спомени
крещят
като движещ се по листа молив е
празно е.
бяло е.

сърцето ми е една голяма стена
стара
влагата
въздухът
напукват я
напуква я липсата
напукват я тополите
дращят с голите си клони
по голямото наше небе
лющи се стената

чудя се.. оголване ли е?
или почиствам излишния слой
като на една болна пета
кожичките

къде ми е амнезията

- Защо ми говориш така? Защо си такъв?
(Не зная защо.)
- Какъв?
- Знаеш какъв.
- Не зная.
(Зная.)
- Защо никога не можеш да ми кажеш добра дума, без да си я вземеш обратно след това?
- Каква добра дума?
- Винаги трябва ти да си отгоре, нали?
- Не.
- Виждаш ли?

Anyone Else But You

Божури и незабравки

"Това, което се премълчава се превръща в бъркалки и смачкани чашки", изведнъж каза тя. Той си помисли, че никога вече няма да срещне друга жена, която да чете мислите му и с която би искал да остане до края на живота си в това кафене. Сепна се, че е употребил, макар и наум, фраза като "до края на живота си".

- I don't wanna lose you, Leon.
- You're not going to lose me. You've given me a taste for life. I wanna be happy. Sleep in a bed, have roots. And you'll never be alone again, Mathilda. Please, go now, baby, go. Calm down, go now, go.

make some tea, basstard.

- Какво ще правите, когато свърши войната? - попита той. - И говорете граматически правилно!
- Ще се върна в щатите.
- Женен ли сте?
- Не, но мисля да се оженя.
- Значи, сте глупак - каза той. Изглеждаше много ядосан.
- Защо, сеньор маджоре?
- Не ме наричайте <<сеньор маджоре>>.
- Но защо човек не трябва да се жени?
- Не трябва да се жени. Не трябва! - каза гневно той. - Ако на човек е съдено да загуби всичко, той е длъжен да постъпи така, че поне това да не загуби. Длъжен е да постъпи така. Трябва да намери неща, които не може да загуби.

Говореше ядосано, с горчивина и гледаше право пред себе си.
- Но защо е длъжен непременно да го загуби?
- Ще го загуби - каза майорът.

eдна вяра като гилотина, тъй тежка, тъй лека.

- Baby, you're gonna miss that plane.
- I know.

Moby – The Sky Is Broken

длани с вдълбани думи
оплитат езика
стискат гърлото
притискат вътре дробовете
нищо не е истинско
искам те в главата си
за да видиш.

би чул
сълзите ми
сякаш дращи тел
по вътрешността на
артериите

искам и да ти кажа всичко,
но чакам първо теб.

и може би няма да мога да променя света,
но все още виждам падащи
звезди.