- Слушайте - каза Грейнджър, хвана го под ръка и тръгна с него, разтваряйки храстите, за да може Монтег да мине. - Дядо ми умря още когато бях малък. Той беше скулптор. Той също така беше извънредно благ човек, който се раздаваше на хората; той помогна да се разчистят бордеите в нашия град, правеше ни играчки и през живота си извърши милион неща - ръцете му никога не бездействаха. И когато умря, изведнъж разбрах, че съвсем не плача за него, а за нещата, които той правеше. Плачех, защото осъзнавах, че той никога вече няма да може да ги прави, че никога вече няма да може да издълбае парче дърво, да ни помага да отглеждаме гълъби в задния двор или да свири на цикулка и да ни разправя анекдоти, както само той умееше. Той беше станал част от нас и когато умря, с него умряха и всичките му дела и вече нямаше кой да ги върши по същия начин. Той беше особен. Но беше необходим човек. И досега не съм успял да се примиря със смъртта му. Често си мисля колко много прекрасни дърворезби не се родиха, защото той умря. От колко много анекдоти се лиши светът; колко много гълъби се върнаха по домовете си, без неговите ръце да ги погалят. Той даваше смисъл на живота. Правеше нещо за света. В нощта, в която той си отиде светът обедня с десет милиона добри дела.
Монтег вървеше мълчалив.
- Мили, Мили - прошепна той. - Мили.
- Какво казахте?
- Жена ми, жена ми. Бедната Мили, бедната, бедничката Мили. Не мога да си спомня нищо. Мисля за ръцете й, но не мога да си спомня някога да са правели нещо. Те просто висяха отпуснати или лежаха върху скута й, или пък държаха цигара - и това е всичко.
Монтег се обърна назад.
А ти какво даде на града, Монтег?
Пепел.
Какво си даваха хората един на друг?
Нищо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар