Moby – The Sky Is Broken

длани с вдълбани думи
оплитат езика
стискат гърлото
притискат вътре дробовете
нищо не е истинско
искам те в главата си
за да видиш.

би чул
сълзите ми
сякаш дращи тел
по вътрешността на
артериите

искам и да ти кажа всичко,
но чакам първо теб.

и може би няма да мога да променя света,
но все още виждам падащи
звезди.

последен епиграф

ще изчезна масово
им каза той
ще изчезна масово
им каза
като динозаврите

обичам да чета в съботни празни трамваи.

страх

когато
затваряш вратата
след себе си
затворничката ставам аз

затворена съм
между стените си
заключена във седмицата
(запечатан е и месецът ми) -
по коридорите си се облягам
лежа по леглата си
тъжно гледам през прозорците
чакам върху столовете
около масата
и вече знам -
влязла съм в стаята си

и нищо
не се случва
докато не изляза.

стих с два края

мразя си щорите
не виждам вече луни и слънца
не виждам вятъра
и прането си
не виждам формите нощем
и не стъпват на студено
нозете ми;
не сядаме вече с веси да пием кафе на пода
на терасата ни
и със соня не се смеем до полуда
омазани от шоколада й.
сега виждам -
щори,
а зад пейзажа на дърветата
стърчат блокове и мръсни тераси
мърдат коли и майки с децата си,
бащи с работни дрехи,
влюбени тинейджъри,
кучета и котки
и на колите
покривите мокри

само лампата свети оранжево
мъча се да заместя с нея
луните и слънцата си.

да имаше топола само,
щях да съм доволна
и тихо да чакам на
пролет, да рони
вятъра с
голите
си
клони.

Sixpence None the Richer – Kiss Me

декемврийска приказка

През декември дните са много къси. Преди да се е разбудило съзнанието, преди да са загряли мускулите, нощта е вече паднала. В града, в който пиша, Декември няма лице - твърде много неща се случват традиционно през него и му пречат да добие единна физиономия.

денят е вече вечер и вечерта е вече нощ.

софийско небе

запотените прозорци
и високите тополи
гледам.
с тиха стъпка се оглеждам,
понякога ми се струват
много разръфани по
гордите си
върхове.

небето сменя цветове
и аз всеки ден го гледам,
и знам,
че цял живот няма да ми омръзне,
всеки ден цвета ще е различен,
всеки ден облаците
ще са различни,
но аз ще копнея най-вече
за дните без облаци.
тихичко ще се надявам
да е валяло,
за да са запотени сутрешните прозорци
и аз да мога да гледам слънцето
през тънкия им слой вода,
който няма да позволи
да убие бавно ретината ми,

ще го търся с копнеж,
ще го гледам с надежда

като красиво кръгло копче
клекнало в канапе
от керамични
облаци

в края на ноември
стъпвам в локви лед

небето строго е надвиснало
облаците
шият мокри дни -
отива си ноември,
тежи безсъние
навън -
притихнало,

и тъничък
любовен
страх
настига ме

- Може би никога вече няма да караме заедно ски, Ник - каза Джордж.
- А трябва - каза Ник. - Иначе няма смисъл да се живее.
- Непременно ще караме - каза Джордж.
- Иначе не може - съгласи се Ник.
- Искаш ли да си обещаем? - попита Джордж.

Ник стана, облече и закопча виндеякето си. Пресегна зад Джордж и взе опрените на стената щеки. Той заби една от щеките в пода.

- Няма смисъл от обещания - каза той.

Отвориха вратата и излязоха на вън. Беше студено. Снегът имаше твърда ледена кора. Пътят минаваше през боровата гора.

Свалиха ските на стената на кръчмата. Ник си сложи ръкавиците. Джордж беше поел към планината със ските на рамо. Поне можеха заедно да се върнат вкъщи.

Облегни се на рамото ми.
Толкова ни се е насъбрало,
всичко да си измълчим.

ръце портокалови -

лепне уханието им.
спомням си ясно
шума на снега от
обувките.
искам всичката топлина
от пръстите ти,
клоните вещаят
зимни снимки,
неснимани.
а с треперенето си
наивно, долната ми устна
си мисли, че ще спре

сълзите ми.

и улиците сутрин са каквито никога не са били.

а вечерите
с теб,
все
по - хубави.

- Аз подавам по-добре от много момичета. Показвам им всичко, на което си ме научил. Другите момичета не ги бива много.
- Така ли? - каза той.
- Казвам им, че си мой поклонник. Нали си мой поклонник, Хари?
- Да, разбира се.
- Нали можеш да ми бъдеш приятел, макар че си ми брат?
- Не знам.
- Знам, че знаеш. Нали, ако съм голяма и поискам можеш да ми бъдеш приятел?
- Ами да. Ти и сега си мое момиче.
- Наистина ли съм твое момиче?
- Наистина.
- Обичаш ли ме?
- Ъхъ.
- И винаги ще ме обичаш?
- Винаги.
- Тогава ще дойдеш ли да гледаш как играя?
- Може би.
- Не ме обичаш, Хари. Ако ме обичаше, щеше да дойдеш да гледаш как играя.

адски трудно ми е
да те напиша,
езика ми дори набъбнал
не те събира
очите ми пропити с редове
не могат да те опишат
ръцете ми уморени от следобедно дишане
не могат..
нозете ми, не могат..
дори вятъра не може да те издуха от косите ми

само устните доказват
колко лесно е да
те обичам

дърветата в парка изчезваха като посечени,
хората оставаха без сянка,
осветените прозорци на сградите увисваха,
закачени в мрака.

You are all I need
You’re all I need
I’m in the middle of your picture
Lying in the reeds

I am a moth
Who justs wants to share your light
I’m just an insect
Trying to get out of the night
I wanna stick with you, because there are no others

You are all I need
You’re all I need
I’m in the middle of your picture
Lying in the breeze

Дух и материя. Това е всичко. Чаша ром и те вече са изправени в люта битка. Духът на една страна, материята на друга. А аз по средата,

разпокъсан.

събуждам се от
липса
чаршафа пак е някъде
по пода
бяга от мене,
самотно му е под единственото ми
тяло
а аз не бягам
не изтичвам като него
по мокета
не се шмугвам
между леглото и стената
нито се свивам в краката си

не искам.
искам да се свия в теб
да се шмугна под рамото ти
да се сгъна на две
да се сложа до тебе
да се навия на шнур
(от онзи дето си правят самоубийците)
и да се стегна с него,
и да не се будя вече
в 5 без нещо
стисната от
самота.

спираш ми дъха.

- Говорите ми за вятър - подхвана внезапно Филифьонката. - Вятър, който отнася прането. А аз ви говоря за циклони. За тайфуни, мила Гафса. За смерчове, фъртуни, урагани и пясъчни бури… За приливни вълни, които отнасят къщи… Но на първо място говоря за себе си, макар и да знам, че това не е прието. Знам, че ще стане голяма пакост. Непрекъснато за това мисля. Дори докато перях парцалената си черга. Можете ли да го разберете? Не чувствате ли подобно нещо?
- Най-добре с оцет - отговори Гафсата и втренчи поглед в чашата си. - Парцалените черги запазват цветовете си, ако се сипе малко оцет във водата за плакнене.
Тогава Филифьонката се ядоса, а това беше нещо много необичайно за нея. Тя изпита неудържимо желание да предизвика Гафсата по някакъв начин и се хвана за първото нещо, което й дойде наум. Посочи отвратителното храстче във вазата и извика:
- Погледнете го! Нали е красиво! И колко хубаво отива на чаения сервиз!
А Гафсата също се ядоса, всичко й беше втръснало и затова избухна:
- Ами! Прекалено е голямо и бодливо и ярко. То се натрапва и изобщо не подхожда на една маса за чай!

Туве Янсон

And so it is

Just like you said it would be
Life goes easy on me
Most of the time
And so it is
The shorter story

No love, no glory
No hero in her sky

s-то
седи толкова тъжно
с
като самота
с
като на симо
сивата
усмивка
с
като на събота
неделята
с
като себе си
без
нещото
без
нещото
без нищото
нямам съ
имам тебе
в тебе няма съ
има само съ в името ти
но нищо
трябва и съ да има
за да се почва и със о
понякога
а о както сами виждате
са две събрани
с-ъта

о
като обич.

Не знам дали знаеш, но гласът ти има
красивата способност
да се разхожда бавно по кожата ми
и да разплита всеки напрегнат възел
в мислите ми.
А върху случайно изпусната дума на френски
така се подхлъзвам, че хлътвам на стола.
С усмивка широка като море.

димитър димитров

• търся те из улици,
• между
• слънчевите
• петна на града -
• топят се очите ми.

• търся те из улици,
• булеварди, завои и ъгли -
• безплътно
• разстояние между нас.

• търся те из улиците
• на сърцето ми -
• пълнят се.

...

нали казват, че нещо иска да изкрещи силно "обичам те!"

"а ако любовта ти е безшумна змия и понякога те обгръща толкова плътно, че може да те задуши, как да изкрещиш?"