Веднъж Нанси му бе казала: "Едно лято, когато бяхме в Колорадо, видях точно откъде извира Арканзас. Не можеш да повярваш, че е нашата река. Не е същият цвят. Чиста, като вода за пиене. И бърза. Пълна с камъчета. Има и водовъртежи. Татко улови там пъстърва." Боби запомни впечатленията й от извора на реката и след нейната смърт... не можеше да си обясни защо всеки път като погледнеше Арканзас, за миг реката се променяше и той виждаше не мътен поток, който лъкатуши през канзаските равнини, а колорадски порой - ледена кристално чиста река с пъстърви, която бърза надолу по планинските поляни - тъй както я беше описала Нанси. Такава беше и Нанси - като свеж поток: енергична, жизнерадостна.

Тя седна на стъпалата и постави глава на коленете си. Влезе във вътрешната стая. Струваше й се, че има две места - вътрешна и външна стая. Училището, семейството и нещата, които се случваха всеки ден, бяха във външната стая. Мистър Сингър беше и в двете стаи. Чуждите страни, плановете и музиката бяха във вътрешната стая. Песните, за които си мислеше, бяха също там. И симфонията. Когато беше сама във вътрешната стая, музиката, която бе чула вечерта след събирането, зазвучаваше отново в нея. Тази симфония растеше бавно като едно голямо цвете в ума й. Понякога - или през деня, или когато се събуждаше сутрин - в нея внезапно зазвучаваше някоя нова част от симфонията. Тогава тя отиваше във вътрешната стая и я слушаше много пъти, а после се мъчеше да я присъедини към ония част от симфонията, които си спомняше. Вътрешната стая беше много лично място. Тя можеше да бъде в средата на една къща, пълна с хора, и пак да се чувства заключена сама.

 

Разбира се, не изработваме слоновете от нулата. По-точно ще е да се каже, че ги реконструираме. Най-напред нарязваме всеки слон на шест отделни части: уши, хобот, глава, корем, крака и опашка. След това съчетаваме частите по различен начин и правим пет слона, следователно всеки нов слон е една пета истински и четири пети имитация. Това не е видимо с просто око, самият слон също не го знае. Много ни бива.

 

 - Идат времена, Боже, дека Господ почва да ни сее. Пресева ни сос ситното сито. Дели човеците и ги сбира като гроздове на чепки. Светли чепки и тъмни чепки. И тура светлите далеко от тъмните. Брат и сестра дели, мъж и жена дели, майка от син дели и ги сбира да са си наблизо светлите, тея, дека са близките до Бога. И ги пази. Оти иде новото време и ке ги биде само тея, дека са близо до него. И нема веке семейства. Тая измишльотина ойде веке. Кръвта веке не е най-важната. Свърши се черното време, кога кръвта беше по-важна от душата. Е затова си ти тука с меленкийо. Затова ти избра чужди да го гледат. И права беше, чу що ти кажа Дедо Боже. По дух и по Бог ке се сбираме веке, не по кръв.

 

"Нецелия човек ще го познаеш по очите - ме учеше Демир. - Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая - да се споделяш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената - за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: "Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал." И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого... А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.

 - Е, това, което има, нали пак го е избрал сам? И Дядо Боже, вече му го е дал. Защо не му даде и това, което му липсва?

 - Ето това е голямата тайна. Дядо Боже вече му е дал и това, дето му липсва, но човек рече ли си, че нещо го няма, спира да го вижда.

 - А ти всичко ли виждаш?

 - Почти всичко, защото почти нищо не ми трябва.

 - Това ли е щастието?

 - Не, синко, това е знанието.

 

 - Мислех, че ще ги тъчеш все по две.

 - Туй е сватбен килим, требе да се втъче и обич.

 - Е, нали са двама тия, дето се женят. Ти ми каза, че тъчеш шарките на единия, и на другия.

 - Тъй е. Ама в сватбите едно и едно прави едно. Ако прави две, е на разлъка. Затуй накрая има една шарка - да ги събира.

 Райна я гледаше като омагьосана. Тази шарка, последната, беше като слънце - червено, лилаво и оранжево се пресукваха и ѝ изпиваха очите.

 - Къде ходи вчера? - попита.

 - Горе, на пасището - рече Стойна.

 - Защо?

 - Да диря багрите.

 - И какво има горе?

 - Нищо. Преди 60 години там срещнах Радой.

Времето изля и последната светлинка от небето. Когато вдигна очи, Райна видя огромните звезди на Балкана. Сякаш слънцето си беше наметнало стария плащ, прокъсан от векове носене, и през дупките му прозираше слънчевият огън.

 

 - Тук в Мартиника нямаме комари. Никакви.
 - Забелязах. Не можах да си го обясня.
 - Нито пък ние. Мартиника е единственият карибски остров, където тази напаст я няма и никой не може да обясни защо.
 - Може би нощните пеперуди ги изяждат.
 Тя се смее.
 - Или призраците.

- Не. Мисля, че призраците предпочитат пеперуди.

Philosopher Julia Kristeva once said: “As to be human it means to embrace political, sexual, religious, familiar identities, yet we are undergoing a time of major identity crises. We need to find a language that transcends the human in order to overcome such crises and awaken a new Renaissance. This language can be dance.” 

 

когато романът бе издаден за пръв път, един коректор си позволи да промени някои думи и да колоса стила в името на чистотата на езика. Сега авторът на свой ред си позволява да възстанови езиковите неточности и стилистическите варваризми в името на суверенната си и свободна воля.

 - Но като си представяхте погрешни взаимни връзки, вие все пак открихте нещо...

 - Благодаря ти, Адсон, ти каза нещо много хубаво. Редът, който си представя нашият ум, е като мрежа или стълба, която градим, за да стигнем до нещо. Но след това се налага да хвърлим стълбата, защото откриваме, че ако и да ни е послужила, тя е била безмислена. "Er muoz gelichesame die Leiter abewerfen, so Er an ir ufgestigen ist.." 281!

I get no kick in a plane
Flying too high with some gal in the sky
Is my idea of nothing to do
But I get a kick out of you

 

      "Старците може никога да не са били деца, както е случаят с мисиз Бентли, ала като големи или деца някои от тях са се навъртали около Апоматокс през лятото на хиляда осемстотин шейсет и пета. Те имат зрение на индианец и могат да виждат назад много по-далече, от колкото Том или аз можем да виждаме напред."

      - Чудесно си го изразил, Дъг, а какво точно искаш да кажеш с това?

      Дъглас продължи да пише:

      "Искам да кажа, че нито Том, нито аз ще имаме възможността да пътуваме в миналото толкова назад, колкото тях. Ако сме късметлии, можем да доживеем до четиридесет, четиридесет и пет, най-много до петдесет. А пък за тях това е като обикновена обиколка около квартала. Чак когато доживееш до деветдесетте, до деветдесет и пет, до стотака, тогава чак можеш да кажеш, че си пътешественик в миналото."

Когато говорим за Големия взрив или за структурата на пространството, това което правим, не е продължение на свободните фантазии, разказвани от хората около огъня нощ след нощ в течение на стотици хилядолетия. То е продължение на нещо друго: на погледа с който същите хора са търсили под първите отблясъци на утрото отпечатъци от антилопа в прахта на саваната. Взираме се в детайлите от действителността с цел да се досетим какво е онова, което не виждаме пряко, но чиито дири е по силите ни да проследим. Ето какво е науката. Явно съзнание, че винаги можем да сгрешим (тоест постоянна готовност за смяна на посоката, ако се появи нова диря), но и ясно съзнание, че ако се постараем, ще разтълкуваме нещата правилно и ще намерим търсенето.

 

Is there true evil in the world?

Yes

Can we end it forever?

No

What can we do?

Not become it.

 - Намира се в мазето под трапезарията - обясни той; говореше забързано поради тревогата. - Той е мой, мой си е, аз го открих като дете, още преди да тръгна на училище. Стълбата, която води към мазето, е много стръмна, затова чичо и леля ми бяха забранили да слизам; обаче някой спомена, че в мазето има цяла вселена, говореше за някакъв скрин, но аз разбрах, че има вселена. Слязох тайно, претърколих се по забранената стълба, паднах. Когато отворих очи, видях Алефа.

 - Алефа ли? - повторих.

 - Да, това е мястото, където се намират, без да се сливат в едно, всички места от Вселената, видени от всички ъгли.

В изчерпателните страници на биографичната енциклопедия, озаглавана "Храм на Огъня", този полиграф и дервиш разказва, че в едно училище в Шираз имало меден астролаб "направен така, че който го види само веднъж, вече не може да мисли за нищо друго, и затова султанът заповяда да го хвърлят в морските дълбини, та хората да не забравят Вселената".

без да помня те познах

PASTEL
sounds like PAST-TELL
the color of things you need to say from your past
that's why the pastel is a soft pale shade of any color

Don’t tell people about your plans. Show them your results.

i didn’t do this for you. i did this for me. i did this to feel free. to show myself that i have nothing to hide. to show that i am in control. what you saw as your pleasure was actually my demonstration of power. and it gave me the confidence i needed so badly. to say yes and to say no according to my standards, not yours. and boy, that confidence is liberating.

Зеницата, често наричана още и пупила, не представлява някаква тъкан, образувание или орган в тялото, а напротив – липсата на тъкан. Тя е пространствено понятие и отразява един променящ се по големина отвор, ограден от вътрешния кант на ириса (цветната част на окото).

Бог се е поколебал за миг, преди да окаже тази милост, и онзи който я е поискал, е бил вече мъртъв, а неколцина души са го видели как пада на земята. Бог, който не може да променя миналото, е превърнал образа на смъртта в образ на несвяст и като сянка аржентинецът се е върнал в своя край. Върнал се е, но не бива да забравяме, че е бил сянка. Живял е в усамотение, без жена, без приятели; всичко е обичал, всичко е притежавал, но отдалече, като през стъкло: "умрял е" и призрачният му лик се е разтворил като вода във водата.

Много на брой разноречиви митове измислиха хистрионите; едни проповядваха аскетизъм, други - невъздържаност, всички сееха смут. Теопомп, хистрион от Береника, отричаше всички легенди; казваше, че всеки човек е орган, чрез който божеството усеща света.

После изрече древното заклинание на неговия свят. Беше го научил от майка си, докато двамата гледаха вечерницата, блеснала в настъпващия мрак над покривите. "На небето първата звезда сияе, нека се сбъдне онова, за което си мечтая."

Роланд не беше романтик по душа, ала познаването на реалния живот му подсказваше, че понякога любовта действително преодолява всички препятствия.

Но, за Бога, този град така вонеше. Най-вече на коли (дизеловите двигатели бяха най-отвратителни), но имаше хиляди други миризми. Не на последно място сред тях бе мирисът на хиляди човешки тела, неприкрит от разнообразните дезедоранти и парфюми. Нима хората не осъзнаваха колко отвратително смърдят, когато са наблъскани така?

Стрелеца забеляза наподобяващите рибена кост очертания на сенките, които се припокриваха, ала сочеха все в една посока. Трябваше да се вгледаш внимателно, за да видиш това, но щом си го видял веднъж, не можеш да го сбъркаш.

Машините обезумяват. Със собствените си очи си видяла това. Хората непрекъснато се залъгват, че винаги ще има още хора като тях, които да правят нови и нови машини. Никой обаче не можа да предвиди това вселенско изтощение, което се е случило.

Всичко винаги се свежда до едно - рече Мия - вярата се пропуква и се заменя с рационално мислене. Забравата, че буренът на разума задушава любовта, че нищо красиво не може да разцъфне от дедукцията и че рационализмът означава смърт.