Останах в бара. Освен Фред вече нямаше никого. Разглеждах старите цветни фотографски карти, корабите с пожълтели платна и мислех за Пат. С удоволствие бих й телефонирал, но проявявах упоритост да не го сторя. Не исках и да мисля толкова много за нея. Исках да я приема като неочакван дар, щастие, което ме е споходило и пак ще изчезне - нищо друго. Не исках да допускам мисълта, че би могло да бъде нещо повече. Съзнавах, че във всяка любов има желание за вечност и че в това се състои вечната любовна мъка. А не съществуваше нищо трайно. Нищо.
- Дай ми още една чаша, Фред. - казах.
- Дай ми още една чаша, Фред. - казах.
2 коментара:
Не знам как попаднах тук, но ми се иска да не тръгвам. Суперстрахотно е това. Поздравления.
ш.
Публикуване на коментар