и цял ден съм
нещастна, защото разбираш ли
чакам да дойдат онези минути в които
чакам да ми кажеш
онова.
особено няколкото часове
оставащи до
тогава са
безумни и нечовешки
мъчителни.
и когато чакането свърши и аз
те чувам от колонките
и те виждам на монитора
и само чакам да ми кажеш
онези думи
за да знам, че си струва чакането
и че не си чак толкова далеч,
че си по-близо от колкото
все си мисля
и късометражните филми,
които създавам в тъжни следобеди
няма да се превърнат в истина
и тяхната безвъзвратна ужасност
няма да ме навести
и раздирането и писъците там вътре
ще са само измислица
защитна стена в мозъка
защото така работи той
пази сърцето
защото то не може да се
пази само.
то е беззащитно
и толкова самотно,
че мога да умра сега.
сама.
с вятъра.
в косите си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар