So happy that you got to the bottom of
The fears that were fettering you
And you found a round stone and you're wearing it around like a jewel

  - Истината. Да бъда разбрана от някого. Правото на собствено мнение. Доблестта, въпреки че е старомодна. Още по-старомодното състояние на влюбеност. Разговорите, в които без страх се споделят мислите. Широтата на възгледите. Търпимостта. Независимостта. Самостоятелното мислене. Взаимопомощта. Оригиналността. Властта не над другите, а над себе си.

Думите, с които облече чувствата си, прозвучаха банално, но нима всички описания на чувства не звучат банално? Трудно е да описваш добротата - и добри хора - така, че описанието да звучи интересно. И все пак, разбира се, добрите хора заслужаваха да привличат внимание, защото те се бореха, и тази тяхна борба даваше повод за вълнуващи разкази, докато злото беше такова поради морална леност или слабост, а в това в крайна сметка нямаше нищо интересно.

 

Отде да допусне, че безсънието на някакъв си стаен фикус му е причинило главоболие? На няколко стъпки от възглавницата му издишва зелено напрежение. Докато човекът е спал, по всеки лист са се намотавали електромагнитни отпечатъци от пръстите на душата му. Собствените му спомени, скрити помисли, възприятия, подсъзнателни подтици са подложени на разработка. Растението постепенно хлътва в неговите грижи и тревоги по-надълбоко, отколкото самият той, заплитайки ги в един възел с обърканата съдба на благодетелката му. Но той нищо не разбира от всичко това.

Човекът, самотен, търси свръхтехника, за да влезе в контакт със същества от други планети, от друга галактика. А за милиони години не е успял да установи никаква взаимовръзка с живите си съжители на своята родна планета, даже редом в своята собствена стая.

 

 

И така, фургоните спрели, конете били напоени и когато се озърнали семействата видели, че и обувките и душите им са пуснали корени. Толкова ги била поразила къщата, която се издигала до дървото със ствол като мълния, че се страхували да не ги преследва в сънищата им, ако я напуснат, и да им провали удоволствието от всички очакващи ги нататък места.

Към всички естествени неща Доли се отнасяше с житейска мъдрост, тя притежаваше инстинкта на пчелата, която знае къде ще намери най-медоносното цвете. Доли знаеше кога ще има буря цяло денонощие предварително, можеше да предскаже ще роди ли смокинята, да те поведе за гъби и мед от диви пчели, да намери къде гнезди токачка. Оглеждаше се и виждаше онова, което трябваше да види.

Веднъж Нанси му бе казала: "Едно лято, когато бяхме в Колорадо, видях точно откъде извира Арканзас. Не можеш да повярваш, че е нашата река. Не е същият цвят. Чиста, като вода за пиене. И бърза. Пълна с камъчета. Има и водовъртежи. Татко улови там пъстърва." Боби запомни впечатленията й от извора на реката и след нейната смърт... не можеше да си обясни защо всеки път като погледнеше Арканзас, за миг реката се променяше и той виждаше не мътен поток, който лъкатуши през канзаските равнини, а колорадски порой - ледена кристално чиста река с пъстърви, която бърза надолу по планинските поляни - тъй както я беше описала Нанси. Такава беше и Нанси - като свеж поток: енергична, жизнерадостна.

Тя седна на стъпалата и постави глава на коленете си. Влезе във вътрешната стая. Струваше й се, че има две места - вътрешна и външна стая. Училището, семейството и нещата, които се случваха всеки ден, бяха във външната стая. Мистър Сингър беше и в двете стаи. Чуждите страни, плановете и музиката бяха във вътрешната стая. Песните, за които си мислеше, бяха също там. И симфонията. Когато беше сама във вътрешната стая, музиката, която бе чула вечерта след събирането, зазвучаваше отново в нея. Тази симфония растеше бавно като едно голямо цвете в ума й. Понякога - или през деня, или когато се събуждаше сутрин - в нея внезапно зазвучаваше някоя нова част от симфонията. Тогава тя отиваше във вътрешната стая и я слушаше много пъти, а после се мъчеше да я присъедини към ония част от симфонията, които си спомняше. Вътрешната стая беше много лично място. Тя можеше да бъде в средата на една къща, пълна с хора, и пак да се чувства заключена сама.

 

Разбира се, не изработваме слоновете от нулата. По-точно ще е да се каже, че ги реконструираме. Най-напред нарязваме всеки слон на шест отделни части: уши, хобот, глава, корем, крака и опашка. След това съчетаваме частите по различен начин и правим пет слона, следователно всеки нов слон е една пета истински и четири пети имитация. Това не е видимо с просто око, самият слон също не го знае. Много ни бива.

 

 - Идат времена, Боже, дека Господ почва да ни сее. Пресева ни сос ситното сито. Дели човеците и ги сбира като гроздове на чепки. Светли чепки и тъмни чепки. И тура светлите далеко от тъмните. Брат и сестра дели, мъж и жена дели, майка от син дели и ги сбира да са си наблизо светлите, тея, дека са близките до Бога. И ги пази. Оти иде новото време и ке ги биде само тея, дека са близо до него. И нема веке семейства. Тая измишльотина ойде веке. Кръвта веке не е най-важната. Свърши се черното време, кога кръвта беше по-важна от душата. Е затова си ти тука с меленкийо. Затова ти избра чужди да го гледат. И права беше, чу що ти кажа Дедо Боже. По дух и по Бог ке се сбираме веке, не по кръв.

 

"Нецелия човек ще го познаеш по очите - ме учеше Демир. - Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая - да се споделяш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената - за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: "Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал." И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого... А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже.

 - Е, това, което има, нали пак го е избрал сам? И Дядо Боже, вече му го е дал. Защо не му даде и това, което му липсва?

 - Ето това е голямата тайна. Дядо Боже вече му е дал и това, дето му липсва, но човек рече ли си, че нещо го няма, спира да го вижда.

 - А ти всичко ли виждаш?

 - Почти всичко, защото почти нищо не ми трябва.

 - Това ли е щастието?

 - Не, синко, това е знанието.

 

 - Мислех, че ще ги тъчеш все по две.

 - Туй е сватбен килим, требе да се втъче и обич.

 - Е, нали са двама тия, дето се женят. Ти ми каза, че тъчеш шарките на единия, и на другия.

 - Тъй е. Ама в сватбите едно и едно прави едно. Ако прави две, е на разлъка. Затуй накрая има една шарка - да ги събира.

 Райна я гледаше като омагьосана. Тази шарка, последната, беше като слънце - червено, лилаво и оранжево се пресукваха и ѝ изпиваха очите.

 - Къде ходи вчера? - попита.

 - Горе, на пасището - рече Стойна.

 - Защо?

 - Да диря багрите.

 - И какво има горе?

 - Нищо. Преди 60 години там срещнах Радой.

Времето изля и последната светлинка от небето. Когато вдигна очи, Райна видя огромните звезди на Балкана. Сякаш слънцето си беше наметнало стария плащ, прокъсан от векове носене, и през дупките му прозираше слънчевият огън.

 

 - Тук в Мартиника нямаме комари. Никакви.
 - Забелязах. Не можах да си го обясня.
 - Нито пък ние. Мартиника е единственият карибски остров, където тази напаст я няма и никой не може да обясни защо.
 - Може би нощните пеперуди ги изяждат.
 Тя се смее.
 - Или призраците.

- Не. Мисля, че призраците предпочитат пеперуди.

Philosopher Julia Kristeva once said: “As to be human it means to embrace political, sexual, religious, familiar identities, yet we are undergoing a time of major identity crises. We need to find a language that transcends the human in order to overcome such crises and awaken a new Renaissance. This language can be dance.” 

 

когато романът бе издаден за пръв път, един коректор си позволи да промени някои думи и да колоса стила в името на чистотата на езика. Сега авторът на свой ред си позволява да възстанови езиковите неточности и стилистическите варваризми в името на суверенната си и свободна воля.

 - Но като си представяхте погрешни взаимни връзки, вие все пак открихте нещо...

 - Благодаря ти, Адсон, ти каза нещо много хубаво. Редът, който си представя нашият ум, е като мрежа или стълба, която градим, за да стигнем до нещо. Но след това се налага да хвърлим стълбата, защото откриваме, че ако и да ни е послужила, тя е била безмислена. "Er muoz gelichesame die Leiter abewerfen, so Er an ir ufgestigen ist.." 281!

I get no kick in a plane
Flying too high with some gal in the sky
Is my idea of nothing to do
But I get a kick out of you

 

      "Старците може никога да не са били деца, както е случаят с мисиз Бентли, ала като големи или деца някои от тях са се навъртали около Апоматокс през лятото на хиляда осемстотин шейсет и пета. Те имат зрение на индианец и могат да виждат назад много по-далече, от колкото Том или аз можем да виждаме напред."

      - Чудесно си го изразил, Дъг, а какво точно искаш да кажеш с това?

      Дъглас продължи да пише:

      "Искам да кажа, че нито Том, нито аз ще имаме възможността да пътуваме в миналото толкова назад, колкото тях. Ако сме късметлии, можем да доживеем до четиридесет, четиридесет и пет, най-много до петдесет. А пък за тях това е като обикновена обиколка около квартала. Чак когато доживееш до деветдесетте, до деветдесет и пет, до стотака, тогава чак можеш да кажеш, че си пътешественик в миналото."

Когато говорим за Големия взрив или за структурата на пространството, това което правим, не е продължение на свободните фантазии, разказвани от хората около огъня нощ след нощ в течение на стотици хилядолетия. То е продължение на нещо друго: на погледа с който същите хора са търсили под първите отблясъци на утрото отпечатъци от антилопа в прахта на саваната. Взираме се в детайлите от действителността с цел да се досетим какво е онова, което не виждаме пряко, но чиито дири е по силите ни да проследим. Ето какво е науката. Явно съзнание, че винаги можем да сгрешим (тоест постоянна готовност за смяна на посоката, ако се появи нова диря), но и ясно съзнание, че ако се постараем, ще разтълкуваме нещата правилно и ще намерим търсенето.

 

Is there true evil in the world?

Yes

Can we end it forever?

No

What can we do?

Not become it.

 - Намира се в мазето под трапезарията - обясни той; говореше забързано поради тревогата. - Той е мой, мой си е, аз го открих като дете, още преди да тръгна на училище. Стълбата, която води към мазето, е много стръмна, затова чичо и леля ми бяха забранили да слизам; обаче някой спомена, че в мазето има цяла вселена, говореше за някакъв скрин, но аз разбрах, че има вселена. Слязох тайно, претърколих се по забранената стълба, паднах. Когато отворих очи, видях Алефа.

 - Алефа ли? - повторих.

 - Да, това е мястото, където се намират, без да се сливат в едно, всички места от Вселената, видени от всички ъгли.

В изчерпателните страници на биографичната енциклопедия, озаглавана "Храм на Огъня", този полиграф и дервиш разказва, че в едно училище в Шираз имало меден астролаб "направен така, че който го види само веднъж, вече не може да мисли за нищо друго, и затова султанът заповяда да го хвърлят в морските дълбини, та хората да не забравят Вселената".

без да помня те познах

PASTEL
sounds like PAST-TELL
the color of things you need to say from your past
that's why the pastel is a soft pale shade of any color

Don’t tell people about your plans. Show them your results.

i didn’t do this for you. i did this for me. i did this to feel free. to show myself that i have nothing to hide. to show that i am in control. what you saw as your pleasure was actually my demonstration of power. and it gave me the confidence i needed so badly. to say yes and to say no according to my standards, not yours. and boy, that confidence is liberating.

Зеницата, често наричана още и пупила, не представлява някаква тъкан, образувание или орган в тялото, а напротив – липсата на тъкан. Тя е пространствено понятие и отразява един променящ се по големина отвор, ограден от вътрешния кант на ириса (цветната част на окото).

Бог се е поколебал за миг, преди да окаже тази милост, и онзи който я е поискал, е бил вече мъртъв, а неколцина души са го видели как пада на земята. Бог, който не може да променя миналото, е превърнал образа на смъртта в образ на несвяст и като сянка аржентинецът се е върнал в своя край. Върнал се е, но не бива да забравяме, че е бил сянка. Живял е в усамотение, без жена, без приятели; всичко е обичал, всичко е притежавал, но отдалече, като през стъкло: "умрял е" и призрачният му лик се е разтворил като вода във водата.

Много на брой разноречиви митове измислиха хистрионите; едни проповядваха аскетизъм, други - невъздържаност, всички сееха смут. Теопомп, хистрион от Береника, отричаше всички легенди; казваше, че всеки човек е орган, чрез който божеството усеща света.