LoveActually

— Сигурно ми липсва нещо. Нещо много важно, което непременно трябва да притежаваш, за да станеш писател.

Надвисна мъртва тишина. Сумире като че искаше да чуе моето съвсем банално мнение.

След малко заговорих.

— Много, много отдавна в Китай имало градове с високи крепостни стени с огромни, величествени порти. Тези порти не били просто врати, през които хората влизат и излизат, те имали много по-важно значение. Съществувало поверие, че тези порти са обитавани от духа на града. Или поне, че би трябвало да са обитавани от него. По същия начин в средновековна Европа се смятало, че катедралата и централният площад са душата на града. Ето защо дори днес в Китай са запазени множество възхитителни порти. Знаеш ли как са ги строили китайците?

— Нямам представа — отвърна Сумире.

— Изкарвали каруците си и отивали по места, където някога са се водили сражения. Там събирали вече избелелите кости, заровени в пръстта или разпръснати наоколо. В Китай, с неговата богата история, на всяка крачка се натъкваш на такива места, някогашни бойни полета — така че не им се налагало да търсят костите далече. На входа на града издигали огромна порта и вграждали костите в нея. Вярвали, че по този начин отдават почит на загиналите воини и те ще продължат да защитават града. Има и още нещо. Когато портата била готова, китайците водели там няколко кучета, прерязвали им гърлата и напръсквали портата с кръвта им. Само чрез смесването на прясната кръв с изсъхналите кости древните души на загиналите щели да се съживят като с магия. Поне такова било поверието.

Сумире мълчаливо чакаше да продължа.

— Когато пишеш книги, става почти същото. Събираш купища кости и издигаш чудесна постройка, но истински жива, дишаща книга така и не се получава. В известен смисъл историите нямат почти нищо общо с този свят. Истинската история се нуждае от магическо кръщение, за да се съединят отсамното и отвъдното.

— Искаш да кажеш, че трябва да изляза и сама да намеря своето куче?

Кимнах.

— И да пролея прясна кръв?