LoveActually

- Ти май се притесни от... починалия? - попита той с привидна разсеяност. Съобрази, че ако Николай се е уплашил, не би искал тоива да се разбере.
- А, не... - отвърна той и млъкна смутено. Канеше се да влезе в ролята на нехаен мъжкар, но си спомни, че Логофетов го е виждал в доста окаяно състояние. След случая с убитя пред кооперацията.
- Мъртвото тяло не е нито грозно, нито страшно - продължи докторът спокойно. - Той е просто много, много уморено. Възприемаш ли го така, стават ясни и други работи.
- Какви?
- Например... - Логофетов се замисли. Търсеше по-обикновени думи, за да не затрудни Николай. - Разбираш колко много неща е видял и усетил този човек, за да се умори така. Започваш да се възхищаваш от тази сложна и велика машина, каквато е тялото. Чрез него стават много неща. Едно от друго по-чудни. Да се усетиш щастлив от радостта на другия - да не е обикновена работа?
- Това всъщност не е ли... душата? - плахо попита Николай и се изчерви.
- Но тялото е нейният инструмент. Съвършен при това.
- Като се съвършен, защо умира?
- Като пораснеш, ще разбереш, че може би умирането също е част от съвършенството.
- Защо тогава вие, докторите спавявате хората?
Логофетов се почеса по главата. Беше затруднен да отговори, но в един момент лицето му просветна.
- Защото и ние сме хора. Страдаме когато някой умира. Дори не приемаме логични неща. Това е - човешка ни работа! Не е ли хубаво и едното, и другото?

Че си отиваме и че не сме съгласни да си отидем?