както кучето казва:

можеш да промениш земята,
но не можеш да промениш небето.

искам да виждам
всяка сутрин
изгрев като днешния
всяка сутрин
да ухае на есен
всяка сутрин
да се чува небето -
цялата оранжевина
и всички ръце протягащи
розовите си пръсти
по него.
изгрява на хоризонта
посипан с балкони,
сиви булеварди и антени
виждам го
през мръсното стъкло на тролея -
слънцето
тихо
пее

ако срещна фея и тя ми каже,
че имам право на едно желание,
няма да си пожелая нищо

имам всичко което искам.

котките

гледам.
как се провират само,
ходят безшумно по
разни места.
търкат се у ръбовете
спят във ъглите
ядат от плочките
и винаги са там
където
аз никога не бих могла
искам да съм котка.
за да видя себе си отвън
да усетя ръката на дете
да мина под врата
да се свия в скут.

~
остават
пропасти
незапълними
от падащи камъни
или вливащи се води
остават дупките
остават дънерите
остават цепките.

дори когато си мислиш,
че всичко си е там
то дупките
разкриват
своето
аз
когато ти разкриеш
своето нямане.

това е цялостта -
без дупки сме
наполовина,
защото през пропастта
са минали
хората,
слезли са при теб
и са се качили другаде
и са оставили
дънерите си.

следствие:
цяла цепка съм още с
дупките си.
~

много

е важно никога да не будиш някого в съня му.

пет дена на септември

(ден първи)
събудих се
със разсънването на дъжда
порои той града
изми го от сън.

(ден втори)
плитката стегнато тежи
върху гърба ми,
почивката ми -
тишината
в мен.

(ден трети)
излъгах.
чакам те от сутринта,
където е толкова страшно
там сама в междусъницата.

(ден четвърти)
избутва си място
еуфорията.
слънчеви триъгълници
блестят - навсякъде (в мен)

(ден пети)
вече съм цяла.

laugh now, cry later.
о
б
и
ч
а
м

т
е.
(брат ми)